Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (1)

1

Бялото волво изскочи зад завоя и се прилепи безшумно към нагорещения от следобедното слънце асфалт. След миг от автомобила подаде глава русоляв младеж, който огледа навъсено притихналия площад. Погледът му се плъзна по порутените мазилки на съседните сгради, отскочи върху оплютата от мухите врата на пустеещия магазин, след това падна върху единствените живи същества, които се подвизаваха наоколо в този час на деня.

„Какво е това място, по дяволите!“ — изсумтя новодошлият, намествайки с отмерен жест луксозните стъкла на Роберто Кавали върху очите си. Той блъсна припряно вратата на автомобила и затърси нервно ключа в джоба на измачкания панталон. Сигналът от автоматичното заключване раздра тишината и наруши спокойната дрямка на площадчето.

Младежът постоя неподвижно за миг, след това се опита да си спомни коя зла сила го довлече на това неприветливо място. Докато се чудеше как да изплува от поглъщащото го безвремие, непознатият долови зад гърба си дрезгав хрип, който удивително напомняше на злобен кикот.

Той извърна рязко глава и в следващия миг отстъпи стъписано назад. Само на педя от лицето му стърчеше скулеста беззъба физиономия. На младежа с волвото му бяха необходими няколко безкрайни секунди, за да осъзнае, че кухата уста и набразденото от дълбоки бръчки лице принадлежат на гърбав Квазимодо, който бе впил в очите му своите малки злобни очички. Недъгавият повдигна кривите си пръсти и протегна ръка към отразяващите слънчевите отблясъци очила на пришълеца.

Притежателят им отстъпи още една крачка назад, спъна се в огромен зъбчат камък, изруга, изпъна тялото си и опря длани върху закръглената задница на автомобила. Мисълта, че нечии груби, грозни и мръсни ръце могат да докоснат нещо толкова изящно като стъклата на Кавали, го изпълни с неосъзнато желание да защити красотата от посегателства. Той се изправи бавно и следващия миг видя как кокалестата длан на гърбавия се насочи застрашително към скъпата вещ. Замахна и блъсна грубо натрапника в гърдите.

— Разкарай се оттук! — Младежът тръсна поривисто глава и русият перчем падна върху очите му. Ръката на гърбавия замръзна във въздуха. Въпреки удара, натрапникът продължи да стърчи пред него, без да отмества наглия си поглед от лицето му.

— Не чуваш ли какво ти казвам! — сви юмрук непознатият, издърпвайки със свободната си ръка очилата от лицето си. Сблъсъкът с дневната светлина го принуди да стисне очи. Той примига и се взря в обветреното лице на нахалника.

Съществото, което беше препречило пътя му, имаше буйна четинеста коса, огромен топчест нос, нашарен с преплитащи се като паяжина алени жилки и квадратна брадичка, прорязана от дълбок неравен белег. Човек трудно би могъл да определи възрастта му. Здравите мускулести ръце и дивият плам в очите обаче издаваха признаците на все още неотминала младост.

— Върви си по пътя, момче!

Младежът с волвото трепна и с изненада установи, че единият от двамата старци, които се излежаваха на припек под навеса на стар очукан фургон, се беше размърдал.

— Остави човека на мира! Не виждаш ли, че е изгубена душа…

— Като е изгубена душа, да не се пречка в краката на хората…

Селянинът вдигна ръка.

— Не говори така! Грешно е… Всички сме божи пратеници.

„Лично аз съм пратеник на майка ми“ — поиска да възрази непознатият, но потисна надигащата се в гърдите му злъч. Истината е, че удоволствието да се намира в тази приятна компания, дължеше изцяло на тъпото упорство на родната си майка.

Младият мъж пусна очилата в джоба на ризата и се огледа безпомощно.

Пек. Мухи. И някакъв луд. Сцената надхвърляше и най-дръзките му очаквания.

Младежът изтупа светлия панталон, прокара пръсти през гъстата русолява коса и пое дълбока глътка въздух.

„На всичкото отгоре натрапчиво ухае на обор!“

— Ти, момче, от кои си? — попита нехайно старецът, който само преди минута бе защитил наглостта на лудия. Новодошлият не разбра. Примига и се вторачи объркано в спокойното лице на другия селянин, който дялкаше безучастно дълъг сух клон.

„Наследник съм на Орките“ — понечи да се озъби младежът, но си даде сметка, че дядката едва ли е чел Толкин.

— Родителите ти оттук ли са? — полюбопитства селянинът, който вярваше в небесното пратеничество, но въпреки това не изпускаше от поглед нервно поклащащото се тяло на гърбавия.

„За щастие никой от предците ми не се е пръкнал в тази пустош“ — помисли си непознатият и поклати вяло глава.

— Тогава какво те води насам?

„Един глупав женски каприз.“ — Русолявият не изрече на глас мислите, които бушуваха в главата му. Само въздъхна с досада и прехапа настървено долната си устна.

— Да не ти е взела ума някоя хубавица? Селото ни се слави с най-хубавите момичета в областта.

Младежът почувства, че от този разговор започва да му призлява. Затова побърза да го прекъсне.

— Търся кмета — отсече малко грубо той.

Двамата старци се спогледаха. След това този, който държеше под око гърбавия, се засмя под мустак.

— Намерил си кого да търсиш…

— Работата не търпи отлагане — изрече припряно момчето с волвото, опитвайки се да отгатне какво се крие зад многозначителните погледи, които си размениха събеседниците му.

— Най-добре намини утре — посъветва го приятелски старецът с ножката.

„Прекрасна идея. Само че утре смятам да съм далеч оттук.“

Възможността да остане повече от час на това потискащо място го изпълни с безпокойство. Непознатият се огледа трескаво, след това приближи неуверено към пейката.

— Ще съм ви безкрайно благодарен, ако ме упътите къде бих могъл да го намеря…

— Кмета ли? — Единият от селяните повдигна ръка и посочи билото на планината.

— Виждаш ли къде е слънцето? След малко ще започне да преваля и скоро ще потъне зад хребета. Знаеш ли какво означава това?

Момчето повдигна рамене.

— Това означава, че твоят човек вече е ударил три ракии и хърка като змей горянин в хижата на склона.

Младежът прикри очите си с длан и се взря в назъбените очертания на билото.

— Къде е тази хижа? — попита троснато той.

Старецът го изгледа изпитателно.

— Не си прави труда. Слушай какво ти казвам! Намини утре!

„Ама, че неразбрани хора!“ — тръсна глава непознатият, отмятайки кичур руса коса от челото си.

— Ставай, дядка, време е да приберем козите — надигна се другият селянин, подпирайки дребното си тяло върху къса дървена тояга. Спътникът му се изправи, сбогува се набързо с момчето и двамата закрачиха бавно по неравния калдъръм.

Младежът остана сам, заобиколен от ниски, разядени от влагата притихнали сгради.

Обърна се и тръгна към заключената врата на магазина. Допря чело до прашното стъкло с надеждата да открие някого, който би могъл да му помогне. В следващия миг нечия здрава ръка разтърси рамото му. Непознатият се сепна, обърна се рязко и се озова очи в очи с уродливата физиономия на недъгавия.

— Ти още ли си тук? — изсъска ядосано младежът.

Лудият отвори беззъбата си уста и изломоти нещо неразбрано. Младият мъж се приведе заканително към преждевременно остарялото лице на гърбавия.

— Виж какво! От цялата тази история започва страшно да ми писва. Разкарай се, преди да съм си го изкарал на тебе!

— Глупав…

Младежът се отдръпна назад и присви очи. След това въздъхна примирено:

— Може и да си прав. Само глупак би се хванал на подобна въдица. Да бие толкова път за тоя, дето духа… — Той хвърли поглед към грозното лице на натрапника и в този миг забеляза как първичната злоба в очите на гърбавия отстъпи място на внезапно избуял страх.

Мъжът с волвото сбръчка вежди и проследи кривия показалец на недъгавия. В следващия миг погледът му падна върху гледка, която му се стори толкова нереална, че долната му челюст увисна от изненада.

Групата планински колиби, накацали като уморени птици по отсрещния склон, горяха като раздухвани от вятъра факли. Гъстият черен пушек се издигаше на талази към небето, скривайки напълно очертанията на планината.

Лудият хукна към долната махала. Младежът проследи накуцващата към завоя ниска изкривена фигура.

„Чудесно! Намирам се на идеалното място, дошъл съм в прекрасен момент и със сигурност съм най-подходящият човек за тази работа.“ — Младежът задържа въздуха в гърдите си, разрешавайки на мисълта да остави горчив привкус в съзнанието му. След това скочи върху неравния асфалт и се спусна към автомобила. Натисна бутона на дистанционното и системата приятелски изпиука. Русокосият седна облекчено зад волана и настъпи нетърпеливо газта.

„Няма сила, която да ме накара да остана нито минута повече тук.“

Той зави, без да намалява скоростта, но зад кирпичения плевник пред мандрата предната гума удари нещо меко. Младият мъж натисна спирачката. Колата подскочи и се разтресе. След това застана килната върху покрития с изскочили каменни плочи тротоар.

„Някое глупаво дребно животно“ — помисли си ядосано младежът. Тези същества притичваха неразумно пред автомобилите, без изобщо да ги е грижа, че могат да предизвикат нещастие. Както и да е! Щеше да уреди сметката със собственика и да се махне незабавно оттук.

Русокосият постави крак върху бордюра и в този миг с ужас съзря как върхът на скъпата маратонка потъна в локва кръв.

„Лудият май е прав. На това място витае прокоба.“

Даде назад и стъпи върху избелелите от слънцето камъни.

„Ще скоча в първия самолет. Още тази вечер ще съм в цивилизацията.“ — обеща си непознатият.

Съдбата обаче, имаше съвсем други планове за остатъка от вечерта…