Обичате ли стихове? - 6

 Ели, липсваше! 

В късна нощ - преди години - сам над книгите старинни,
безотраден, вниквах жаден в знания незнайни тук;
скръбен, търсех без сполука мир във тайната наука -
но оборен в сънна скука, чух внезапно бавен звук.
„Някой гост навярно чука - казах, вслушан в тихий звук. -
           Някой гост - и никой друг!“

 

Бе декемврий - помня още! - мрак и мраз от всички нощи;
от камина белд отблясък пред прага береше дух.
В скръб деня аз чаках всуе! Без надежда пак да чуя
с благовест на алилуя името „Ленора“ тук!
Светлото и редко име, що не шепне вече тук
           на земята - никой друг!

 

А пурпурните коприни на завесите старинни
пълнеха нощта пустинна с ужаси при всеки звук.
Прималнял до изнемога, в зло предчувствие, в тревога,
аз се ободрявах строго: „Някой гост дошъл е тук!
Туй е някой гост нечакан, закъснял без покрив тук;
           някой гост - и никой друг!“

 

И дори с внезапна дързост тръгнах към вратата бързо,
като казах: „Извинете! Да! Дочух аз смътен звук;
но унесен дремех в скука, а тъй слаб и тих бе звука,
че когато се почука, аз не се опомних тук...“ -
И отворих, за да видя кой тъй късно чука тук?
           Вън бе мрак - и никой друг!

 

И в бездънний мрак загледан, тръпнех вцепенен и бледен
в странни сънища, що никой смъртен не познава тук.
Но отекна в миг простора като звук на Бог от хора
глух и тъжен зов „Ленора“ - от скръбта ми свят отзвук.
То бе моят зов „Ленора“ - и на него чух в отзвук
           само ек - и никой друг!

 

Но унесен в мисли скъпи, в стаята едва пристъпих,
чух - и този път по-силно - пак таинствения звук:
„В прозореца непрестайно удря някой клон случайно
и във тази нощ потайна ужаси вселява тук.
О, на тази страшна тайна, знам, причината е тук -
           вятърът - и никой друг!

 

През завеската пурпурна блъснах прозореца бурно
и през него в миг се втурна с горд полет и рязък звук
гарванът на мойто златно и свещено Безвъзвратно -
и във мойта стая пуста, тъкмо зад вратата тук -
върху бюста на Палада кръг изви и кацна тук
           гарванът - и никой друг!

 

И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен
бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:
„Нямаш ти качул разрошен, но не си страхлив, а мощен
гост от край, де в мрак всенощен бродят сенки странен хор.
Как те сенките наричат в черния Плутонов хор?
           Той програка: „Nevermore!“

 

Чух, но своя слух не вервах и учуден, поглед впервах;
не намирах - и пак дирех смисъл в този отговор.
Никой смъртен - уверявам! - не е бивал посещаван
в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;
над вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор
           и да грака: „Nevermore!“

 

Не последва грак повторно: тъй замлъкна тежко, морно,
сякаш своя дух упорно вля в тоз странен отговор.
Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно:
„Той ще хвръкне безвъзвратно пак във синия простор -
както всичко - безвъзвратно! - пак далек от моя взор!“
           Грак отвърна: „Nevermore!“

 

„Този отговор таинствен бе умел, но бе единствен,
сякаш го е чул от клетник, който сам и в разговор
е повтарял в скръб и горест, като припев в черна орис,
орис на беди и горест, на неволи и позор -
с укор спрямо свойта орис на неволи и позор -
           и той беше: „Nevermore!“

 

Бях учуден, изненадан, а той все тъй горд и хладен
впил бе - строг и безпощаден - във душа ми огнен взор.
Взех кресло и седнах мрачен. И размислях озадачен
има ли, макар невзрачен, смисъл в този отговор?
Що предсказва, горд и мрачен, той във своя отговор
           с туй зловещо: „Nevermore!“

 

И във спомени погълнат, мислех и седях безмълвно
сам пред тоя дух прокълнат от Плутоновия хор.
Ах! - в креслото осветено нявга двама ний блажено
смеехме се оживено тук след весел разговор.
Но в креслото осветено няма пак, склонила взор,
           тя да седне - „Nevermore!“

 

В миг... по меките килими сякаш стъпки чух незрими -
сякаш стъпват серафими, пратени от божий хор,
„То в скръбта ти за Ленора Бог на ангелите с хора
миг забрава ти изпраща! - викнах аз с възрадван взор.
- Пий и забрави Ленора! Спри с надежда в Бога взор!“
           Грак отвърна: „Nevermore!“

 

„О! - извиках, в страх обземан. - Птица или дух на Демон,
ти предзказваш! О, кажи ми, гост, дошъл от друг простор,
в тоя дом на ад превърнат, дом от ужаса обгърнат,
дето радостта посърна и погасна моят взор,
в Галаад утеха нявга ще ли види моят взор?“
           Той предсказа: „Nevermore!“

 

От надежди изпреварван, викнах аз, готов да вярвам:
„Предскажи, о, древен Гарван - там, зад синия простор,
дето божий Рай сияе, ще ли видя и узная
взетата от бога в Рая в ангелския светъл хор,
що зоват Ленора в Рая ангелите в божий хор?“
           Той отвърна: „Nevermore!“

 

„Не! - извиках, пламнал в огън. - Този грак е твойто сбогом!
Чуй! Иди си ти отново в черния Плутонов хор!
Не оставяй знак за спомен тук от теб, о, вероломен!
Остави ме сам, бездомен! Махвай се от моя взор!
Чуй! Изтръгвай от сърце ми своя клюн и своя взор!“
           Той програка: „Nevermore!“

 

И стои на бюста бледен той, зловещо в мен загледан,
сякаш Демон всеподобен впива своя огнен взор.
Бди с тържествена осанка - и над всичко хвърля сянка.
И от тази сянка, скрила и лазури, и простор,
знам - уви! - душата няма - към лазури и простор! -
           пак да литне - „Nevermore!“

 

 

Мерелин, Не съм,   

Гарванът го четох за пръв път едно лятна нощ на село, в една барака на бостана на дядо.  В бараката беше около 50 градуса  , а аз не можех да мигна от ужас, защото беше пълно с разни полски пълзящи и бръмчащи жувотни. Н крушка от 40 вата, да ви кажа, близките храсти и дървета са неприятно живи и заплашителни и дори жизнерадостното хъркане на дядо не можеше да прогони страха ми от Онова невидимо зад храстите. Та пазя едно такова  особено присвиване като спомен, когато попадна на поемата. Но е великолепна, много я харесвам.

Ели, казах ти и пак ще го кажа публично - да те чете човек е елексир за душата 

Ели, много благодаря!

Тенкс, Естер, Ангелина, не ми образувайте неловкости де   

Хайде, без излишна скромност! И аз се включвам с поздрав към теб.

М.Башева

Горделивите -
ние -
не питаме никога.
В резултат -
емболия
от сподавени викове.

Няма за нас лекарства!
Няма противоядия.
Мълчаливо, но царствено
умираме. Млади.
(Моя гордост и бич мой,
мразен, неминуем,
как да кажа "обичам"?
Може някой да чуе!)

Горделивите -
ние -
живеем от болката.
Ех, понякога пием
един за друг.
Толкова.

И това, отново Миряна:

Някой се примъква, плах, към мене.
Друг досадник пъха мокри устни.
Скучно е без теб, Сергей Есенин!
Да не кажа даже, че е пусто.
Виждам, че поети има много.
Всички пият, пушат, пишат мъдро.
Но не зная ни един, ей богу,
който да е синеок и къдрав!
Здраве да е, нека са брюнети.
Хайде и да са плешиви. Може.
Но така обидно е, че - ето:
не умеят да ме разтревожат.
Може би лиричните разноски
раснат паралелно на стандарта?
Адски
тихо
е
без
Маяковски!
Дявол ли си, като нямаш тартор?
Едри, гръмогласни - виждам много.
Мразят всичко мръсно. И са прави.
Но не зная ни един, ей богу,
който да се гръмне от ненавист!
Майната им, нека си живеят.
Всъщност те са нужни и полезни.
Но така обидно е без нея -
звънката, шамарена поезия!
......................................
Аз самата съм безумно кротка.
Чиста като новичко индиго.
Имам майка, дъщеря и котка.
А от татко - цял чеиз от книги.
В революцията още нямам вноски.
Любовта? Тя нещо няма вяра в мене.
Тъпо е,
Володя Маяковски!
Скучно е,
Серьоженка Есенин!

 
Няма как да не са пускани, но темата така набъбна, че изобщо не мога да проследя наличностите.

Спътник

Захапа ме...Жестоко и неумолимо.
Напада от засада,без преструвки.
Зад мен вървеше дълго...Цяла зима.
Понякога изчезваше. Тя бяга от целувки.

Преследва ме...Докосва ме в мълчание,
и в тъмните ми настроения се носи.
Към мен не храни капка състрадание.
Тормози ме... Със хиляди въпроси.

В леглото ми се крие. Вездесъща...
Обсебва нощите. По-ярка от луната.
С измамна близост нежно ме обгръща...
Омръзнала ми е до болка... Самотата.

Йордан Илиев 

Самота

Неизвестен автор

Дали семе в душите посято,
или сетнешно чувство ни мъчи -
самотата е сянка, която
ни сподиря докрай неотлъчно.

От приятелства нови завихрена,
потопена в любовна забрава -
в несъзнатите клетви и истини
тя понякога поизтънява.

Но след време отново се връща,
помръчава небето на дните ни.
И ни спомня - прашинки сме същи
в необятния свят запокитени.

В оскъднелите вече простори -
все едно посред свои и чужди,
безконечно със себе си спорим
дали някому още сме нужни.

Никога

Никога не бих ти обещала,
че ще те обичам до безкрайност...
Че ще бъда с тебе до финала
в Свят, във който всичко е случайност...

Никога недей да ме променяш,
да ме правиш кротка и смирена...
По-добре в сърцето ми да стреляш,
но окови няма да приема...

Никога не искам да ми казваш,
че за теб съм по-по-най любима.
Стига ми, когато ме намразваш
да си благодарен... че ме има.



П.С. За един извънредно специален за мен човек...

Чудесно е-право в десятката! 

До BonBonLandia :

Много ми допадна това, което ни подарихте. Затова си позволявам и аз да споделя с Вас само няколко реда от мой стих /само това, което е на ниво - според моя позната поетеса. Аз не съм поетеса, а съм се забавлявала, пишейки по няколко реда понякога/.

ЗВЕЗДАТА  ПАДАЩА
         / на моите дъщери с много обич /

Звездата от небето
                          падаща
и жената
         от обич
                  страдаща -
колко те си приличат!
Не знаят и двете накъде тичат...

     

***
Не надничай в кухнята на Поета,
че е препълнена с всичко отвън -
с пареща преса, сол, лук и лалета
и вместо на стол или трон
стои на някой пън...

Не надничай в кухнята на Поета -
той гони мухите и мечтите плоди,
за да няма вече "колоната пета"
и от обичта му нов живот да се роди...
Не надничай в кухнята на Поета,
той люспи лук, реже го ситно и плаче,
че красиви, но крехки са всички лалета,
щом някой със злоба ги тъпче и мачка...

Не надничай в кухнята на Поета -
той има право в нея да бъде сам,
да ближе раните на свойта несрета
и своя Бог да сътвори в онзи светъл дам,
че само със стиховете си,
сам - отново се ражда!