Pppqqq, вкл. “Клитемнестра” ли визираш?
- Публикувана: 5 апр. 2024, 10:02 ч.
- Последно мнение: 3 юли 2024, 00:00 ч.
В момента чета ... 89
Не съм чела книгата, но видях анотацията и ми се струва, че е от същия тип. Клитемнестра има основание да мрази Агамемнон, но това, че той е бил зъл, по никакъв начин не прави нея по-добра и не я оправдава.
За техния брак има две версии
За техния брак има две версии
Скрит текст:
- според едната, след като Менелай се оженва за Елена, баща им решава да омъжи другата си дъщеря за по-големия брат, за да не изпусне добрия случай (и двамата са богати и влиятелни).
Според другата, по-късна версия (фенфикшъни по митологията се пишат от древността), Клитемнестра е имала друг съпруг и дете, които Агамемнон убива и се жени насила за нея.
Според оригиналната версия, двамата имат три деца - Орест, Ифигения и Електра. Преди да тръгнат за Троя, Агамемнон решава (по съвет на пророк) да извърши човешко жертвоприношение - т.е. да убие дъщеря си Ифигения, защото богинята Артемида му се гневи, няма вятър и корабите не могат да тръгнат. Естествено, той се досеща, че жена му и дъщеря му няма да одобрят това решение, затова ги примамва, като ги лъже, че ще жени Ифигения за Ахил. Двете идват и бързо разбират, че няма да има сватба. (според една версия самата Ифигения се съгласява да я заколят от патриотизъм и това се случва, докато според друг мит, богинята Артемида я отвлича от жертвения олтар и я заменя с животно, но никой не осъзнава замяната; както и да е).
Логично, Клитемнестра намразва жестоко съпруга си и докато го няма, си намира любовник с който живее на съпружески начала. Останалите й две деца я намразват заради това и са силно отчуждени от нея (ако не греша, са изгонени от двореца - в крайна сметка тя не е била майка героиня). Когато Агамемнон се връща, Клитемнестра го убива, впоследствие Орест убива нея и любовника й и сяда на трона.
Впрочем, в психологията има нещо наречено "комплекс на Електра", което се същото като Едипов комплекс, но при жените - означава че някое момиче е влюбено в баща си. Което е несправедливо, защото Електра не е била буквално влюбена в баща си, а просто наистина е мразила майка си и любовника й.
Нещата са малко като в Игра на тронове, не мисля, че тя е онеправдана и сложна личност, просто е гадна.
Според другата, по-късна версия (фенфикшъни по митологията се пишат от древността), Клитемнестра е имала друг съпруг и дете, които Агамемнон убива и се жени насила за нея.
Според оригиналната версия, двамата имат три деца - Орест, Ифигения и Електра. Преди да тръгнат за Троя, Агамемнон решава (по съвет на пророк) да извърши човешко жертвоприношение - т.е. да убие дъщеря си Ифигения, защото богинята Артемида му се гневи, няма вятър и корабите не могат да тръгнат. Естествено, той се досеща, че жена му и дъщеря му няма да одобрят това решение, затова ги примамва, като ги лъже, че ще жени Ифигения за Ахил. Двете идват и бързо разбират, че няма да има сватба. (според една версия самата Ифигения се съгласява да я заколят от патриотизъм и това се случва, докато според друг мит, богинята Артемида я отвлича от жертвения олтар и я заменя с животно, но никой не осъзнава замяната; както и да е).
Логично, Клитемнестра намразва жестоко съпруга си и докато го няма, си намира любовник с който живее на съпружески начала. Останалите й две деца я намразват заради това и са силно отчуждени от нея (ако не греша, са изгонени от двореца - в крайна сметка тя не е била майка героиня). Когато Агамемнон се връща, Клитемнестра го убива, впоследствие Орест убива нея и любовника й и сяда на трона.
Впрочем, в психологията има нещо наречено "комплекс на Електра", което се същото като Едипов комплекс, но при жените - означава че някое момиче е влюбено в баща си. Което е несправедливо, защото Електра не е била буквално влюбена в баща си, а просто наистина е мразила майка си и любовника й.
Нещата са малко като в Игра на тронове, не мисля, че тя е онеправдана и сложна личност, просто е гадна.
Завърших "Пациент 488" - определено ми беше доста интересно и напрегнато да чета, хареса ми с някои дребни забележки 
Продължавам със следващата "Заговорът"
Скрит текст:
Не мога да си представя, че някой пътува на остров на другия край на света и там има интернет и обхват Никъде не се споменава, но пък героите се свързват от всякъде и навсякъде, където пътуват. Като изключим тези дребни несъвършенства, останалото беше сравнително добре. Определено завърши в стил Дан Браун, но пък теорията, която развиват в книгата ми беше интересна и прочетох неща, които до сега не съм чела. А и появата на Юнг ме изненада особено много
Никъде не се споменава, но пък героите се свързват от всякъде и навсякъде, където пътуват. Като изключим тези дребни несъвършенства, останалото беше сравнително добре. Определено завърши в стил Дан Браун, но пък теорията, която развиват в книгата ми беше интересна и прочетох неща, които до сега не съм чела. А и появата на Юнг ме изненада особено много Продължавам със следващата "Заговорът"
Приключих със "Загадката Оливър". Много харесвам авторката и стила и. Книгата държи в напрежение през цялото време. Може да се каже, че има две големи разкрития, едното, от които веднага го хванах. Краят също не ми допадна особено. За това ще дам 4/5.
Прочетох и "С обич и шафран". Не я разбирам тази висока оценка. Не можа да ме докосне мен. Давам и 2.5/5.
И поздрав от мен за Джулая с Валери Пелен и "Забравените в неделя".
Прочетох и "С обич и шафран". Не я разбирам тази висока оценка. Не можа да ме докосне мен. Давам и 2.5/5.
И поздрав от мен за Джулая с Валери Пелен и "Забравените в неделя".
Аз, идвам да похваля една трилогия, която изчетох на един дъх и останах поразена.
Изключително много ми харесаха описаните истории, силните образи, колко живописно,
колко майсторски, колко точно и коректно е описана Австралия по времето на големия
авантюризъм, мечтите, амбициите, борбата на героите.
Определено много се възхвалява "Птиците умират сами", но мен ако питат тази книга бледнее
пред трилогията на Аарон Флетчър, не спирах да се питам особено за две от книгите какво нещо е живота,
какви са тези характери, какво е това чудо, не исках да свършват книгите, веднага отиват в любими класики.
1. "Майка Австралия"
2. "Птиците свиват гнезда"
3. "Дългото завръщане"
Изключително много ми харесаха описаните истории, силните образи, колко живописно,
колко майсторски, колко точно и коректно е описана Австралия по времето на големия
авантюризъм, мечтите, амбициите, борбата на героите.
Определено много се възхвалява "Птиците умират сами", но мен ако питат тази книга бледнее
пред трилогията на Аарон Флетчър, не спирах да се питам особено за две от книгите какво нещо е живота,
какви са тези характери, какво е това чудо, не исках да свършват книгите, веднага отиват в любими класики.
1. "Майка Австралия"
2. "Птиците свиват гнезда"
3. "Дългото завръщане"
Благодаря за предложението! 🤗
Обичам книги за Австралия. В Goodreads е поредица от пет книги, явно последните две не са преведени.
Прочетох Светулки зад решетките на Мира Добрева. Брутална в своята истинност, тъжна, жестока, но много добре написана! Приятно ме изненада Мира Добрева.
Започнах Време за жени - Елена Чижова. 🤗
Минах през първите 3 книги на Самюел Бьорк. Серията за Миа Крюгер - "Лунен лъч" и Холгер Мунк. Ще се помъча - без спойлери - да резюмирам впечатленията си.
Струва си. За запалените сканди-ноар почитатели и Ко-разследващи - няма да сте разочаровани (разбира се, други вероятно отдавна са срещнали Бьорк; аз видях името му тук, намерих 4 книги, остава ми една).
Това са от онези герои, пълни с обременености, проглеждащи понякога отвъд видимото. Понеже донякъде има и психария - бих наредил Миа (не в някакъв ред) до Хуле и Себастиан Бергман. При Миа тежкият личен удар, който й нанася животът е даденост, тъй започва историята; тя е такава и защото това се е случило. Еднакво е и това силно емоционално чувство (при хубаво поднесените истории с добър разказвач), когато на читателят в някакъв момент му идва "да влезе" в стаята й, да направи заклинание "Замръзни!" и да я нахока разпалено: каква си ти?, за коя се мислиш?, защо пренебрегваш обкръжаващите те хора - сред тях и близки?, затова ли нямаш приятели? пука ли ти изобщо за нещо друго - освен за справедливостта и за самата теб?
Както и в сериите за Хуле, Лина или Бергман, Бьорк е навързал фабулата - за да се поуспокоиш или разбереш кой как я кара след поредния случай, трябва да започнеш следващия роман.
Смятам за лично-характерен творчески елемент при него това, че дълго и навътре в четивото (не по-малко от средата на книгата) той продължава да "вкарва" нови субекти. Едни - по-подробни, други - по-малко. Но постоянно те кара да се оглеждаш за всеки пореден швед/норвежец, появил се на някоя страница: ти пък какъв го играеш, хлъзгаш ли ни на някъде, или трябва да внимаваме с теб...
Препоръчвам.
Струва си. За запалените сканди-ноар почитатели и Ко-разследващи - няма да сте разочаровани (разбира се, други вероятно отдавна са срещнали Бьорк; аз видях името му тук, намерих 4 книги, остава ми една).
Това са от онези герои, пълни с обременености, проглеждащи понякога отвъд видимото. Понеже донякъде има и психария - бих наредил Миа (не в някакъв ред) до Хуле и Себастиан Бергман. При Миа тежкият личен удар, който й нанася животът е даденост, тъй започва историята; тя е такава и защото това се е случило. Еднакво е и това силно емоционално чувство (при хубаво поднесените истории с добър разказвач), когато на читателят в някакъв момент му идва "да влезе" в стаята й, да направи заклинание "Замръзни!" и да я нахока разпалено: каква си ти?, за коя се мислиш?, защо пренебрегваш обкръжаващите те хора - сред тях и близки?, затова ли нямаш приятели? пука ли ти изобщо за нещо друго - освен за справедливостта и за самата теб?
Както и в сериите за Хуле, Лина или Бергман, Бьорк е навързал фабулата - за да се поуспокоиш или разбереш кой как я кара след поредния случай, трябва да започнеш следващия роман.
Смятам за лично-характерен творчески елемент при него това, че дълго и навътре в четивото (не по-малко от средата на книгата) той продължава да "вкарва" нови субекти. Едни - по-подробни, други - по-малко. Но постоянно те кара да се оглеждаш за всеки пореден швед/норвежец, появил се на някоя страница: ти пък какъв го играеш, хлъзгаш ли ни на някъде, или трябва да внимаваме с теб...
Препоръчвам.
Чета "Камък, ножица, хартия" на Алис Фини ... скучна до безкрай. Наистина недоумявам какво толкова ѝ се харесваше и вероятно ще бъде зарязана.
Преди това отметнах "Не говори" на Карън Роуз. Тази пък ми дойде адски захаросана и я мъчих 3 седмици. От любовните им трепети и глупави "направи си сам" спънки, основната уж тема отиде в небитието.
Преди това отметнах "Не говори" на Карън Роуз. Тази пък ми дойде адски захаросана и я мъчих 3 седмици. От любовните им трепети и глупави "направи си сам" спънки, основната уж тема отиде в небитието.
Аз прочетох втората книга от поредицата на Кеплер за Юна Лина и май ще спра там. Хипнотизаторът я преглътнах, викам си, айде, първа книга, тепърва ще се опознаваме с автора, с героите... Но и Договорът Паганини не ме докара доникъде в това да започна да харесвам автора и образите му. То образи направо няма, изброени някакви имена, кой какъв е, с какво блести, кое ме кара да не го харесвам, какви са му чувствата, емоциите, няма нищо! Направо не съм срещала по- обран откъм образи скандинавски автор. Отделно не знам преводът ли е или в оригинал е така, но глаголното време направо ме побърка. Продължавам да откривам ясно двамата автори, чийто псевдоним е Кеплер, а това никак не е в плюс за книгите им.
Да дам ли още шансове, според вас? Навремето така почти се бях отказала от Несбьо след тоталното разочарование от Прилепът и Хлебарките, докато нещата рязко се променят с Червеношийката.
Да дам ли още шансове, според вас? Навремето така почти се бях отказала от Несбьо след тоталното разочарование от Прилепът и Хлебарките, докато нещата рязко се променят с Червеношийката.
Аз преди два дни дочетох Свидетелят на огъня на Кеплер. Една идея е по-добра от Хипнотизаторът, втората реших да я прескоча. Не ме грабва, но май ще дам последен шанс с четвъртата книга.
Хипнотизаторът ми беше изключителна странна как се акцентира повече върху лекаря, отколкото върху Юна Лина. В Свидетел на огъня не беше така, но отново някак постна и с предвидим край.
Хипнотизаторът ми беше изключителна странна как се акцентира повече върху лекаря, отколкото върху Юна Лина. В Свидетел на огъня не беше така, но отново някак постна и с предвидим край.
Според мен някъде трета-четвърта се отпушват и се напасват двамата автори и не личи толкова кой какво е писал. Честно казано на мен започна да ми харесва от Пясъчният човек нататък.
Чета "Заговорът" и за сега доста ми харесва и ме увлича, обаче забелязах, че не е много дълга поредицата, която издават. Героинята се сменя. Ако някой е чел нататък, може ли да ме светне Че тъкмо я захаресвах тая Сара и ще трябва да се разделяме 
Чета "Заговорът" и за сега доста ми харесва и ме увлича, обаче забелязах, че не е много дълга поредицата, която издават. Героинята се сменя. Ако някой е чел нататък, може ли да ме светне
Че тъкмо я захаресвах тая Сара и ще трябва да се разделяме
Напоследък чета руски фентъзи поредици тип "попаденец", т.е. някой, който обикновено след фатален инцидент не умира, а се пренася в чуждо тяло в алтернативен свят, в който обикновено има магия. Типичен пример е серията "Мистик" на Алекс Кош (има я в читанката до 4-та част, пета я пише в момента). Други наистина добре написани са "Точка на бифуркация" на Дейлор Смит (в момента пише 7-ма част) и "Манул" на Иля Ангел (в момента пише 5-та част). За съжаление не са преведени на български.
Скоро прочетох "Липсващото досие" на Дрор Мишани - първия израелски криминален роман, който ми попада (също го има в читанка). Интересно е, че още в началото ГГ, инспектор в израелската полиция, обяснява на една потърпевша защо в Израел не се пишат криминални романи - защото там почти всички тежки престъпления са битови и се разкриват за часове... Като цяло е приятно четиво. В никакъв случай не е типично криминале и краят определено не е предвидим. Героите са добре описани, вътрешната им мотивация е логична и въпреки че действието се развива малко бавно, това дава възможност на читателя да "усети" типичния за Израел начин на живот. Ще чакам следващите романи от поредицата.
Скоро прочетох "Липсващото досие" на Дрор Мишани - първия израелски криминален роман, който ми попада (също го има в читанка). Интересно е, че още в началото ГГ, инспектор в израелската полиция, обяснява на една потърпевша защо в Израел не се пишат криминални романи - защото там почти всички тежки престъпления са битови и се разкриват за часове... Като цяло е приятно четиво. В никакъв случай не е типично криминале и краят определено не е предвидим. Героите са добре описани, вътрешната им мотивация е логична и въпреки че действието се развива малко бавно, това дава възможност на читателя да "усети" типичния за Израел начин на живот. Ще чакам следващите романи от поредицата.