Бременна на 41 , объркана съм

Да, преднамерено е. Да подчертая какви ще са тия почивки и личен живот и дали ще са ти сладки, като знаеш каква цена се плаща.

Оф, то сякаш абортът е такъв грях, че ще го помни и ще се терзае до живот. Имам познати с аборт, ми животът им е сладък и почивките също. Едната конкретно забременя в неподходящ според нея момент, абортът беше за нея логичното решение. Сега си има детенце вече, живи и здрави да са, не се е зачернила от угризения.

По мое мнение две деца се гледат по-лесно от едно
А това, че на 20 няма да има кой да помага на детето, е малко смешно според мен, защото на 20 "детето" ще се чуди как по-тактично да ви каже да не му се бъркате в живота   Да не говорим за възможността изобщо да не остане в България, или за други още 100 000 възможности, ако човек седне да го мисли....  
И аз бих отдала тревогата ти на хормоните, ... както и на това, че ти се е струпало повечко в последно време с премествания и т.н.  

Да кажем, че е паметно събитие и няма да те остави съвсем на мира, особено в сегашния случай- неочаквано второ дете след борба и за първо, и за второ.

Аз се замислих, че много зависи от психика и виждания на родителите как го виждат това "помагане на детето". На 20 няма да го храниш в устенцата все пак- може и да работи, може да е в друг град...не че не знам за младежи, дето майките им перат гащите до 28г., ама не би трябвало да е така, нали?

Аз съм на 42. Имам три деца от от първия си брак и допреди 5-6 години не съм си и помисляла да раждам повече. Но... случи се нещо непоправимо, наложи се да се разведа. Пак неочаквано - срещнах нов мъж. Той няма свое дете от предишна връзка. Оженихме се, когато бях вече на 40. Искаше ми се да забременея веднага, ако стане, но... Лекарите бяха категорични,  само инвитро с донорска яйцеклетка може да ни даде бебе. Решихме, че няма да правим такова инвитро и аз лично се примирих, че няма да имаме наше дете. Така минаха 2 години и този април се оказах бременна - изживях голям шок след прогнозите, че никога няма повече да забременея! Не бях на себе си около 10 дена. Много добре съм запозната как се гледат деца - все пак имам три. Знам как ще ни се промени живота, колко неща ще са различни. Но както писа една потребителка - забременяла съм, това е чудо при нас, няма начин да се откажа от нашето дете, след като е вече на път. При мен решението е чисто емоционално. Не мога да си представя да махна детето, дори не ми е минавало и за секунда през ума.

Не те обвинявам за нищо. Просто казвам, че при мен ситуацията е доста по-усложнена, и пак детето е много желано и нищо странично не би ме разколебало да си го родя. Генетичните проблеми ги отхвърлихме с Пренатест, оттам нататък дано Господ даде да се роди живо и здраво и това е. Че ще съм на 60 на абитуриентския му бал ми е последна грижа - нека го докараме дотам, тогава ще му мисля  

Послушай сърцето си - знам, че звучи глупаво, но друго не мога да ти кажа. И никога не се обвинявай после, каквото и да решиш

Ето това е най-добрият съвет, който според мен може да бъде даден.

О, да, страхотен съвет- бягай от лична отговорност, зарови си главата в пясъка...

(не става така, и да не се обвиняваш, има дразнещи вътрешни гласове, които ти напомнят. На някои идеи и процеси не може да им заповядваш съзнателно, ще изпълзят изпод камъните на съзнанието ти и ще напомнят за себе си. Лош съвет, водещ до още повече психически товари)

Как така да бяга от лична отговорност? Тя/те ще си вземат решението и ще си понесат последствията очевидно. Просто веднъж взето и изпълнено решение не трябва да води до прекалени терзания после.

Мислиш за себе си. Аз писах за децата ти. Най-малкото за дъщеря ти ще е мъж, но за синът ти - жена /му/.
Съпрузи/съпруги се сменят - родители и деца, братя и сестри - не.
Често родителите разделят децата - особено в имотната част. Или забравяйки да им помагат да са заедно докато още са силни и здрави.

ПП Едно е да не трябва, друго е да ти се получи това не трябва...

Тя, Сирената, още по-категорично и крайно се е изказвала и цял форум сме се разкудкудяквали срещу безпрекословната ѝ натрапчива поучителност, но в конкретния случай е абсолютно права.

а това,че само мъжа е семейството ми се струва  несериозно, човек няма доживотен абонамент за брака, никъде за нищо няма гаранции, нито кой ще я гледа, нито тя кой ще гледа , въпрос на моментно решение и виждане е всичко

Не мисля, че тя имаше точно това предвид. По-скоро, че децата порастват, отлитат и в ежедневието оставате двамата с мъжа ти. Аз поне го усещам точно така. Голямото ми дете вече три години живее отделно. Малкото е на 10, но годините си летят и, живот и здраве, и то ще порасне и отлети. Тогава за теб самата е от ключова важност с мъжа ти да сте обичаща се двойка.

Първото е малко, още не си се отърсила от него, затова ти се струва трудно, всъщност много бързо минават тези няколко първи години.
Свекърва ми е родила трето на твоята възраст, другите 2 са били на 15 и 16. Не виждам никакъв проблем с възрастта. Каквото е писано, това ще стане. Някои губят родител и на 20+, други са с болен такъв, въпреки че е млад. Не възрастта е определяща...

Мисълта ми е, че това, което го мислиш са малки грижи. По-скоро си прецени сама готова ли си за бременност и раждане, нещата, които касаят само теб.

Аз съвети няма да давам,защото не го чувствам да е като моя работа. Само  не разбирам,защо се очаква от децата да гледат родителите си и с тази цел ли се създават.И какво има да му се помага на 20 годишен млад човек,който вече би трябвало да е тръгнал по пътя си.
Дано авторката скоро стане наясно какво точно иска!

Сирената често е дразнещо поучителна,но наистина в този случай е напълно права

Аз също родих относително късно и двете си деца, без да съм имала проблем нещо. Просто така стана. Но беше лесно при мен със забременяване и после раждане. Грижите обаче са си грижи, те са чутовни , спор няма.  
Ти сама ще си решиш. Съвети трудно, щото после сама ще трябва да си поемеш както плюсовете, така и минусите на избора си. Нас няма да ни има.

Аз, да кажа, защо много исках второ. Освен собствените си егоистични подбуди да помириша бебешката главица на още едно мое дете.  
Защото смятам, че ако мога да направя значим дар на първото си дете, това ще е другарче, спътник, подкрепа, закрила, приятел. Било брат или сестра.
Ужасявам се от мисълта един ден да остане сама. Пък и така се учат да растат заедно и да делят.  
Много самотници имам около себе си просто, сигурно затова го мисля