Сринати отношения с майка ми...

Аман от филолози.

Аман от "отличници", коЙто не могат да пишат!

Аз не разбирам какво общо има моята грешка с темата на момичето. Подчертавам отново, че е неволна. Не се приемам като филолог, но поне мога да пиша.

Авторката се покри. Струва ми се, че темата пак ще се окаже пързалка.

Ако е реален тийн, нищо чудно да се покрие и без да е пързалка.

Ох. Болна тема. И като бях на 15 беше така. И сега, 13 години по-късно е така. Че и по-зле. И до скоро се опитвах за говоря, да търся, одобрение и подкрепа, не защото ми трябват реално, а защото подсъзнателно очакваме одобрението на родителите си. С годините не ставапо-добре, уви.

При мен е по-гадна ситуацията, защото имам сестра, първородната й дъщеря, с която споделят всичко.
Обичам безкрайно сестра си, това не ми е проблем.
Но си личи кое е любимото дете на майка ми. Стотици опити съм правила да й обясня къде греши с мен, кои реплики ме обиждат и дистанцират, тя не иска да чуе. Почва да циври и да ме обвинява, че я наричам лоша майка, което никога дори не съм помисляла.
След като родих стана причина доста да се депресирам, но след определени реплики как ще си разболея детето (щото не е навлечено по нейните стандарти) и че съм лоша майка, защото не й слушам "ценните" съвети, се пречупих. Не ме интересува вече.
През годините съм слушала обиди, обвинения в несъществуващи провинения, търпяла съм изолация (не ми говори месец и половина, защото изкарах 5.25 на изпита по литература, а не 5.50...ама дума не ми обели, разминаваше се с мен като непознат, а бях на 13 години, учителка по БЕЛ е, много й развалих реномето с 5.25...), виждала съм чатове със сестра ми, в които говорят, че съм зла...и прочие простотии. И после аз съм виновна защо не разговаряме, нали съм зла...
Родила ме е на 37,вярвам, че голямата разлика в поколенията определено не помага.
Свекърва ми ме познава по-добре от майка ми, а не е цвете за мирисане.
Отказах се от взаимотношения с нея, но това ме мотивира да съм добра майка за дъщеря си, дано имам щастието да се справя и да сме близки.

Трудно е да приемеш, че нямаш майка, но май ще ти се наложи. Търси си среда и хора, с които можеш да комуникираш и те разбират. Майка ти няма да се промени. Личен опит.

И аз не мига да споделям с майка ми. Според мен сме много различни като хора и никога не можем да се разберем една друга. За щастие имах баба, която ме разбираше без да й обяснявам много-много. Не знам как го правеше, но хем не ми даваше готови решения, хем така ме насочваше, че винаги правих най-правилния избор /това го установяват впоследствие от гл.т. развилите се събития/.
Сега обаче аз имам опасения каква майка съм за дъщеря си, тъй като с нея сме като от 2 различни планети. Тя е още малка, но ще дойде време, в което ще търси морална подкрепа от мен.

Нееее... Е малко объркано написах всичко за това ще обясня пак....
Това с ученето,  няма проблем с това,  защото аз знам че това е мое задължение,  и че го правя задари мен самата... Естествено имали сме малки караници заради по-слаба оценка или нещо такова което е нормално.
Нямам в предвид това че искам да правя само простотии а тя да стои до мен и да ми гали главичката аз даже до голяма степен се радвам че ми мели за някои неща,  защото виждам отстрани как изглеждат децата на моята възраст които са тотално изпуснати от родителите си..... Аз не съм такава,  няма и да бъда... Всъщност даже се смятам за доста възпитана като стане въпрос за пред хора или където и да е... Именно родителите ми са ме възпитали така... Широко скроен човек съм,  опитвам се да разбирам и да се поставям на мястото на другите без да съдя на сляпо.... Все пак.... Просто понякога се случват такива неща че точно с най-близкият ти човек не можете да намерите един общ път така да кажа и разбиранията се не получават... Макар че се опитвам да говоря с нея... Трудно е... Но.... 😅

Текнаха ми сълзите като написахте това за баба Ви, защото и моята беше точно такава.Каква обич само.Сега аз приличам на нея.Никога не се карам на децата ми.Премълчавам си,дори когато ме боли за тях.В подходящ момент подхващам отдалече  внимателно разговора и спирам веднага щом видя някакво раздразнение.След време пак опитвам.Докато майка ми е командирка.Нейното трябва да е на всяка цена.

Неее не съм се покрила 😅 просто напоследъл имам тестове, проекти и т.н... Извинявам се..

Добре... Отново ще благодаря на всички коментирали....


Една вечер седнах до нея... Поговорихме си малко.... Въпреки всичко... Аз знам че тя е някъде там... И че наистина ме обича... Че може би се опитва да намери път.. Че и е трудно.... Но въпреки всичко... Малко по малко опитва.... Тя сама каза... 'Дори да не го показвам често,  те обичам страшно много,  не го забравяй' ...❤️

Според мен връзката майка-дете е много специална. Дори и да няма разбирателство, достатъчно е да знаеш, че имаш майка. Аз лично никога не бих оставила майка ми ако има нужда от помощ /не само когато остарее/, въпреки че сега тя понякога се държи безобразно и дори при конфликт между нас, си го изкарва на детето ми.
Лично аз често съм размишлявала защо така се получава, но като анализирах себе си майка ми разбрах, че сме доста различни. Тя е изключително черногледа, все недоволна от живота си, ако трябва да се правят планове, тя чертае най-лошите варианти и т.н. Когато коментирам с нея някакъв въпрос, тя ми дава такива варианти с негативни последици, за каквото на мен дори не би ми минало през ума. Е да ама ако човек не рискува, няма как да успее. Затова вече не коментирам нищо с майка ми. Тя не е лош човек, просто ми мисли доброто по нейния си начин. И ако аз не съм толкова широко скроена /защото от нейна стране не е възможен компромис с мнението й/, сигурно трябваше през ден да си скубем косите.

Просто приемете,че с майка си сте различни хора и това което Вие искате-подкрепа,не винаги ще го получите.Като пораснете,може би вижданията ви ще се сближат и ще е по-лесно.