да, с тази разлика, че нямаш никакъв шанс да превъртиш нататък или да смениш канала 
- Публикувана: 4 окт. 2009, 14:49 ч.
- Последно мнение: 24 окт. 2019, 11:30 ч.
Номинации за Муньо - N-ти поред- ТЕМА 5
да, с тази разлика, че нямаш никакъв шанс да превъртиш нататък или да смениш канала 
Тази сутрин си припомних за един Муньо, с когото имах "щастието" да живея за много кратко.
Та, живеехме си ние заедно в една къща, обаче имаше проблем с водопровода и помолих собственика да оправи проблема. Човекът беше много разбран, нямаше никакви проблеми и за един ден спря водата. Да, обаче на наш Муньо му се ходи до тоалетна. Ходи да пита Пол (собственикът на къщата) кога ще имаме вода, обаче човекът си работи по водопровода и все казва, че до два часа ще се оправи. Муньо не издържа и ми се обажда по телефона дали може да дойде до моя офис, защото много му се ходи до тоалетна. Въпреки че се втрещих от въпроса, му обясних кротко да отиде до МОЛ-а, който е на 10 минути път от къщата, а и е по-близо от моя офис. Ама нееее, Муньо изнесе една тирада, че там трябвало да плаща за паркинг и като така било, нямало да ме занимава. Върнах се аз от работа следобед, Муньо седи в хола, пуши цигара и мълчи - сърдит. Питах го как е - той мълчи като партизанин на разпит. Реших да не се занимавам с него, ами да пусна пералнята и да подредя. След час отивам да простирам в задния двор и отнякъде мирише, ама не се трае. Като се поогледах, съзрях една купчинка изпражнения в единия ъгъл на двора, прилежно положени върху стар вестник, точно като за изложба. Направо ми призля и отидох да го извикам да си изхвърли лайната някъде, а той ме гледа и се подсмихва "Аааа, не - това ти е наказанието, защото не ми разреши да дойда до офиса ти!" Точно след седмица живеех в друга квартира.
А в тази квартира остана една девойка, която ми се обаждаше да ми разказва през сълзи как Муньо ползва мивката за тоалетна и не измива след себе си. И тя не издържа много. Не го знам сега горкия сам ли живее, как е... Но си беше баш Муньо.
Та, живеехме си ние заедно в една къща, обаче имаше проблем с водопровода и помолих собственика да оправи проблема. Човекът беше много разбран, нямаше никакви проблеми и за един ден спря водата. Да, обаче на наш Муньо му се ходи до тоалетна. Ходи да пита Пол (собственикът на къщата) кога ще имаме вода, обаче човекът си работи по водопровода и все казва, че до два часа ще се оправи. Муньо не издържа и ми се обажда по телефона дали може да дойде до моя офис, защото много му се ходи до тоалетна. Въпреки че се втрещих от въпроса, му обясних кротко да отиде до МОЛ-а, който е на 10 минути път от къщата, а и е по-близо от моя офис. Ама нееее, Муньо изнесе една тирада, че там трябвало да плаща за паркинг и като така било, нямало да ме занимава. Върнах се аз от работа следобед, Муньо седи в хола, пуши цигара и мълчи - сърдит. Питах го как е - той мълчи като партизанин на разпит. Реших да не се занимавам с него, ами да пусна пералнята и да подредя. След час отивам да простирам в задния двор и отнякъде мирише, ама не се трае. Като се поогледах, съзрях една купчинка изпражнения в единия ъгъл на двора, прилежно положени върху стар вестник, точно като за изложба. Направо ми призля и отидох да го извикам да си изхвърли лайната някъде, а той ме гледа и се подсмихва "Аааа, не - това ти е наказанието, защото не ми разреши да дойда до офиса ти!" Точно след седмица живеех в друга квартира.
А в тази квартира остана една девойка, която ми се обаждаше да ми разказва през сълзи как Муньо ползва мивката за тоалетна и не измива след себе си. И тя не издържа много. Не го знам сега горкия сам ли живее, как е... Но си беше баш Муньо.
Тази сутрин си припомних за един Муньо, с когото имах "щастието" да живея за много кратко.
Та, живеехме си ние заедно в една къща, обаче имаше проблем с водопровода и помолих собственика да оправи проблема. Човекът беше много разбран, нямаше никакви проблеми и за един ден спря водата. Да, обаче на наш Муньо му се ходи до тоалетна. Ходи да пита Пол (собственикът на къщата) кога ще имаме вода, обаче човекът си работи по водопровода и все казва, че до два часа ще се оправи. Муньо не издържа и ми се обажда по телефона дали може да дойде до моя офис, защото много му се ходи до тоалетна. Въпреки че се втрещих от въпроса, му обясних кротко да отиде до МОЛ-а, който е на 10 минути път от къщата, а и е по-близо от моя офис. Ама нееее, Муньо изнесе една тирада, че там трябвало да плаща за паркинг и като така било, нямало да ме занимава. Върнах се аз от работа следобед, Муньо седи в хола, пуши цигара и мълчи - сърдит. Питах го как е - той мълчи като партизанин на разпит. Реших да не се занимавам с него, ами да пусна пералнята и да подредя. След час отивам да простирам в задния двор и отнякъде мирише, ама не се трае. Като се поогледах, съзрях една купчинка изпражнения в единия ъгъл на двора, прилежно положени върху стар вестник, точно като за изложба. Направо ми призля и отидох да го извикам да си изхвърли лайната някъде, а той ме гледа и се подсмихва "Аааа, не - това ти е наказанието, защото не ми разреши да дойда до офиса ти!" Точно след седмица живеех в друга квартира.
А в тази квартира остана една девойка, която ми се обаждаше да ми разказва през сълзи как Муньо ползва мивката за тоалетна и не измива след себе си. И тя не издържа много. Не го знам сега горкия сам ли живее, как е... Но си беше баш Муньо.
Та, живеехме си ние заедно в една къща, обаче имаше проблем с водопровода и помолих собственика да оправи проблема. Човекът беше много разбран, нямаше никакви проблеми и за един ден спря водата. Да, обаче на наш Муньо му се ходи до тоалетна. Ходи да пита Пол (собственикът на къщата) кога ще имаме вода, обаче човекът си работи по водопровода и все казва, че до два часа ще се оправи. Муньо не издържа и ми се обажда по телефона дали може да дойде до моя офис, защото много му се ходи до тоалетна. Въпреки че се втрещих от въпроса, му обясних кротко да отиде до МОЛ-а, който е на 10 минути път от къщата, а и е по-близо от моя офис. Ама нееее, Муньо изнесе една тирада, че там трябвало да плаща за паркинг и като така било, нямало да ме занимава. Върнах се аз от работа следобед, Муньо седи в хола, пуши цигара и мълчи - сърдит. Питах го как е - той мълчи като партизанин на разпит. Реших да не се занимавам с него, ами да пусна пералнята и да подредя. След час отивам да простирам в задния двор и отнякъде мирише, ама не се трае. Като се поогледах, съзрях една купчинка изпражнения в единия ъгъл на двора, прилежно положени върху стар вестник, точно като за изложба. Направо ми призля и отидох да го извикам да си изхвърли лайната някъде, а той ме гледа и се подсмихва "Аааа, не - това ти е наказанието, защото не ми разреши да дойда до офиса ти!" Точно след седмица живеех в друга квартира.
А в тази квартира остана една девойка, която ми се обаждаше да ми разказва през сълзи как Муньо ползва мивката за тоалетна и не измива след себе си. И тя не издържа много. Не го знам сега горкия сам ли живее, как е... Но си беше баш Муньо.
О,не...ще пукнааа
Тази сутрин си припомних за един Муньо, с когото имах "щастието" да живея ......
Е този муньо си печели тиквения медал от раз! Без конкуренция е!
Няма да изпадам в подробности за един наш добър семеен приятел ,защото са много готини и двамата със съпругата му,но едни негови прояви особено много ме развеселяват!Та -Муньо е от малък град и идвайки в големия такъв ,наема квартира в централната част ,защото е по-престижно!След известно време си закупиха жилище в още по-парвенюшки ,нищо че качеството на кооперацията ,лично за мен ,е спорен въпрос!Най-много се кефя обаче ,когато отиде до родното си място за дърва /за огрев/ със скъпата си ,престижна марка кола ,която обикновено не се кара ,защото харчи много ,не намира място за паркиране ,а и движението е по-натоварено и "НЯКОЙ НЕКАДЪРНИК" може да му го драсне или ,недай Боже ,удари!Жена му и дечкото обикновено са с автобуса!Абе...,к'во да ви кажа!
Тази сутрин си припомних за един Муньо, с когото имах "щастието" да живея ......
Е този муньо си печели тиквения медал от раз! Без конкуренция е!
Тази сутрин си припомних за един Муньо, с когото имах "щастието" да живея ......
Е този муньо си печели тиквения медал от раз! Без конкуренция е!
Mи то...какво да кажеш
Тази сутрин си припомних за един Муньо, с когото имах "щастието" да живея ......
Е този муньо си печели тиквения медал от раз! Без конкуренция е!
Mи то...какво да кажеш
Цамбур 
Да ви разкажа муньовски изцепки на двама шофьори на линейки:
1. Единият преди доста години трябвало да закара болна на консултация в съседен град. Отишли, направила болната консултацията и на връщане спира шофьорът някъде покрай шосето, за да свърши малката нужда- човещинка, съответно и болната слезнала. Ама той нали мъж- по-бърз и облекчен се метнал на колата и отпрашил. Напълно забравил за жената и си пристигнал на работното място без нея. След 20-тина минути въпросната била доставена цяла целеничка посредством полицейска кола.
Сам той си е пратил историята в ония години до вестник "Стършел" и спечелил 100 лв. от нея
2. Вторият образ бил в същата смяна. Трябвало малко преди края на работния ден да закара една баба до скенера. Улисан в мисли за прибиране оставил пробите за лабораторията, които обикновено носели на последния курс и вместо до рентгена спрял в гаража, заключил и си тръгнал. След 1 час се хванал за главата Сетил се, че имал болна отзад в линейката и веднага пришпорил колата обратно . А бабата си лежала в тъмното и като я отключил се надигнала и сънено попитала :
- Приключихме ли вече със снимката, бабе ?
И да допълня нещо и за третият в смяната, та да е цялостна картинката- където седнеше заспиваше, че и посвиркваше деликатно.
Да ви разкажа муньовски изцепки на двама шофьори на линейки:
1. Единият преди доста години трябвало да закара болна на консултация в съседен град. Отишли, направила болната консултацията и на връщане спира шофьорът някъде покрай шосето, за да свърши малката нужда- човещинка, съответно и болната слезнала. Ама той нали мъж- по-бърз и облекчен се метнал на колата и отпрашил. Напълно забравил за жената и си пристигнал на работното място без нея. След 20-тина минути въпросната била доставена цяла целеничка посредством полицейска кола.
Сам той си е пратил историята в ония години до вестник "Стършел" и спечелил 100 лв. от нея
2. Вторият образ бил в същата смяна. Трябвало малко преди края на работния ден да закара една баба до скенера. Улисан в мисли за прибиране оставил пробите за лабораторията, които обикновено носели на последния курс и вместо до рентгена спрял в гаража, заключил и си тръгнал. След 1 час се хванал за главата
Сетил се, че имал болна отзад в линейката и веднага пришпорил колата обратно . А бабата си лежала в тъмното и като я отключил се надигнала и сънено попитала :- Приключихме ли вече със снимката, бабе ?
И да допълня нещо и за третият в смяната, та да е цялостна картинката- където седнеше заспиваше, че и посвиркваше деликатно.
Докато ви четох си мислех, че няма с какво да допринеса към темата, но сега се сетих за един нестандартен подарък, който съм получавала. Аз младо гадже. Св. Валентин. Седя в къщи и чакам да се появи половинката, той обаче ми звъни да ми каже, че много му се спяло и че нямал нужда от конкретен ден да ме обича. Както и да е, не се появява на Св. Валентин, но на следващия ден идва с подарък. Не цветя, не шоколадови бонбони или парфюмче. Не, не. Подарява ми гордо цедка за спагети и малка плоска тавичка за пица Толкова смешно ми стана, че не се разсърдих. Но след това навсякъде разказвах какъв подарък за Св. Валентин съм получила. Той после все отричаше, че било за Св. Валентин, било просто така.
За пояснение - въпросният беше италианец, оттам и тематиката на кухненските съоръжения.
Толкова смешно ми стана, че не се разсърдих. Но след това навсякъде разказвах какъв подарък за Св. Валентин съм получила. Той после все отричаше, че било за Св. Валентин, било просто така. За пояснение - въпросният беше италианец, оттам и тематиката на кухненските съоръжения.
Аз също да се запиша с поредния Муньо, този е от преди около две седмици. Пресен, още пари, както се казва. Предварително се извинявам че е адски дълго и може би отегчително, но не знам кои случки да пропусна просто, за да го съкратя. Не че не пропуснах достатъчно, де. Ни най малко няма да се обидя, ако никой не го прочете, това е от случките, които са интересни само ако ти се случат, май.
Познавам аз Муньо от около шест години, само онлайн, виждали сме се ведньж, че той живее от пет години в Германия. Говорим си често обаче в Скайп, часове наред, винаги ми е било приятно и тн. В един момент той решава да ме покани при него в Германия за две седмици, защото знае, че много я обичам и се чувствам добре там и изобщо, че ще се зарадвам, за което много му благодаря, но това е един изцяло друг въпрос. Аз първоначално не знаех дали е добра идея, той обаче купи билета, плати ми го дори, каза "Билета е купен, ако искаш ела, ако не искаш, недей". Аз после се навих, после се разколебах, в края на краищата тръгнах. Дотук всичко е добре и нямам забележки, естествено. Пътувам със самолет София - Кьолн на 18ти септември вечерта. Той живее във Франкфурт, идеята е да дойде да ме вземе от Кьолн с влака, но ще тръгне след 12 вечерта, когато е вече събота и има по евтини билети за влаковете и аз съм тотално ОК с това, естествено, че ще го изчакам, няма никакъв проблем. Пратил ми той мейл с разписанието на влаковете, но ние сме говорили за това преди мейла, говорихме и след мейла, та не го прочетох... Никъде Муньо не счете за нужно да ме уведоми, че влака му пристига в седем сутринта на летището в Кьолн, което прави моя престой там около седем часа и половина. Прочетох аз мейла преди да тръгна за летището и го видях това и си викам ми хубаво, ще чакам. Тук отбелязах първото нещо което ме подразни, написал ми "Ако това те успокоява, и аз ще трябва да чакам два часа в еди къде си за следващия влак", а аз съм му обяснявала и преди, че този начин на мислене ме вбесява, чуждото нещастие не ме успокоява и не прави моето по малко нещастие. Както и да е, викам си, такъв си е, голяма работа. Тръгвам. Имах приятен полет, всичко наред, говорихме си с едно момиченце от предната седалка през цялото време. Пристигам в Кьолн и се инсталирам на една пейка да чакам. Чакането не беше лошо, приключение си беше. Пристига Муньо в седем сутринта с най нещастната физиономия. Сега, да направя няколко важни уточнения. Първо, аз знаех че не е най жизнерадостния човек на света. Второ, тогава реших че е уморен, и той е пътувал цяла нощ. Трето, Муньо говори с най погребалния глас, който можете да си представите, бавно, тихо и мнооого нещастно. Четвърто, Муньо въздиша много и лесно се обижда. Заминаваме ние към Франкфурт с влак с две прекачвания, което си е нещо нормално. Последния път като се прибирах към БГ имах три от Саарбрюкен до Кьолн и бях сама, тоест прекачванията никого не убиват. И тук се започна всичко. Муньо първо ми се оплака, че му взели повече за билет отколкото трябвало. Няколко пъти ми се оплака, вероятно от мен се очакваше да настоявам повече да му платя половината билет, но аз нямах пари и попитах само веднъж. "Вярно, че се качих десет минути по рано...", което прави деняв петък, а не събота, тоест сам си е виновен. На една от гарите той попита един човек на английски следното "Sorry, do you speak English", уточнявам, че Муньо не говори немски, за мен това е абсолютно нарочно игнориране на езика, живее там от пет години, няма друг начин. Човека ни упъти както си му беше реда и като отминахме, аз направих груба грешка, като му казах най приятелски, че не може да кажеш Sorry, do you speak English а трябва да е Excuse me, щото ти няма за какво да му се извиняваш на тоя човек. Голяяяма, груба грешка номер едно. Следва дълга тирада за това как неговия английски е перфектен, как неговия акцент е перфектен (виж следващото изречение) и как никога не би си позволил да говори английски, ако не беше перфектен в това. Голямата изцепка беше, цитирам "Американците говорят с глупавия американски акцент, британците с британски, австралийците..." и тн... "аз говоря без акцент", тук аз изпаднах в дълбока чуденка как знае той че говори без акцент и кой тогава говори без акцент, ако американците, британците и австралийците..., но после се светнах, че това, дето той го изговори преди малко на човека най вероятно ще да е било английски без акцент и аз съм просто глупава, че не се сетих веднага, понеже досега такова нещо не бях чувала, но сигурно точно така звучи английския без акцент. Такова нещо и вие не сте чували, честно. Изгубих ли вече аудиторията? Щото продължавам. Пътуваме си ние във влака. Той, седнал срещу мен, така се разплул на седалката, че да може краката му да са до моите, аз прилепила гръб към моята седалка, не ми е приятно, но какво да направя, нямам къде да избягам. Помрънка още нещо из влака, ама помня ли вече какво беше, нещо несъществено ще да е било. Пристигаме във Франкфурт, аз имам уговорка с приятелско семейство да им ида на гости в сряда и да остана до събота или неделя, и си купувам билет за влака до Саарбрюкен и съм безумно щастлива по въпроса. Изобщо съм щастлива, че съм в Германия. Пристигаме в общежитието където Муньо живее. Тук отварям една скоба да кажа, че останах очарована от въпросното общежитие. Много чисто, много спретнато, много свежо, мнооого готини хора, които не ме познават, но всеки път като се видим по коридорите се поздравявахме, усмихнати, мили, абе готини. Влизаме в стаята на Муньо, аз знам, че той има едно легло, но той спомена, че има и един разтегаем матрак, скоро си го бил купил. Аз си викам аа супер всеки ще си има легло.Качваме се по стълбите до последния етаж, асансьор няма, а моя куфар се счупи и трябваше да се носи на ръце, познайте кой го носи, 20 килограмов куфар, гушнах си го и се замъкнах до горе... И попадам... Не можете да си представите къде. В смисъл, ОК, ако си мърляв, не ми пречи, твоя си работа е, и аз не държа вкъщи винаги чисто като под конец и тн. Обаче да знаеш че ще ти идват гости и да не си направиш труда да избършеш малко прах... Той се пльосна на леглото, уморен, действието се развива около 12 часа наобяд, и вика айде идвай да спим. Поглеждам аз Муньо, с мишо сивите му боксерки-парашутки и съответния потник... И чорапи... И викам Ааа, не не, на мен не ми се спи. Към този момент аз не съм спала от нощта 17ти срещу 18ти, която беше кошмарна и може би дремнах за два часа и толкова. После съм пътувала, минала съм четвърт свят, прекарах една нощ на летището и тн и тн, но на мен не ми се спи с Муньо в мърлявите му чаршафи, и викам "Само ми пусни компютъра ако може, да се занимавам с нещо докато спиш". Той ме поглежда полузаспало но достатъчно обидено, въздъхва и промърморва "Ама сега ли?". Викам "Мии, малко ще ми етрудно да се занимавам докато спиш ако ми го включих като се събудиш...". Включи ми го той и заспа. По едно време се събуди и водихме следния разговор: "Аз мога да спя на матрака, ако искаш", казвам аз. "Аа, не не, ако някой ще спи там, аз ще съм" отговаря той. Викам Ами супер, така всеки ще си има легло, "Да, да, да, както кажеш, но ние можем да се съберем и на това" "Ами можем, знам, ама защо, като може всеки да си има" "Абе, няма проблем, както ти кажеш, но ние ще се съберем" "Да де, ама по удобно е всеки да си има отделно легло..."... Някъде там приключихме разговора, той после пак спа, събуди се към 6 и каза "Айде да ходихм в Майнц" - да ползваме билета, щото той важи и за двамата за целия уикенд. Викам супер, айде. Тръгваме за там. На мен града много ми хареса, аз съм като цяло супер щастлива че съм в Германия и всичко ми харесва, той обаче мрънка за всичко. Аз хвърча от цвят на цвят, той мрън мрън мрън. Един час ме занимава с доживотните мъки, на които са го обрекли като са му откраднали колелото преди една година, не обичал да губи неща. Аз вече почвам да се ядосвам, ама няма да го показвам, я, идеше ми да му кажа "А, ама защо, аз много обичам да губя неща...". После мрънка че се е стъмнило, все едно можеше някой да направи нещо по въпроса, ми да не беше спал до шест часа бе, че нищо не сме можели да видим, аз пък видях достатъчно и всичко много ми хареса. Обяснявам аз колко обичам немския и че ми е страшно приятно да го слушам навсякъде, той се изцепва "Не знам дали харесвам особено немския, но ми е голям кеф да се подигравам на германците за акцента им" (английския, виж по горе). Нищо не казах, цитирам една любима книга - имам чувството че си пукнах поне две ребра в усилие да не се разсмея. Купуваме си дюнери, в Германия дюнерите не са в питки като тук ами в джобове, той първо мрънка че в България били много малки питките... После че в Германия били много големи. Качваме се във влака, а там - една тумба дами на около 55-60 години, мноооого готини, мнооого щастливи, едната беше с корона, пееха песни и пиеха вино, по късно ми казаха, че имало някакъв празник по това време, имало кралица, което обяснява короната, много симпатични бяха, аз им се радвам и им се усмихвам, те ми се усмихват... Муньо коментира на висок глас "Охх, тея стари чанти ми пречат на храносмилането", а аз, безкрайно учудена че някой може да не им се радва, го скастрих (голяма груба грешка номер 2) че не е възпитано да ги обижда на висок глас само щото не говорят езика му. Той ми вика "А много ли е възпитано да пееш във влака", аз реших да не споря и му викам "Добре, извинявай, оттеглям си забележката", а той ме погледна с такова изражение, с такова подчертано чувство на надмощие над мен и всъщност целия свят, че направо ми стана жал за дребната му душичка... Прибрахме се във Франкфурт, той счете за нужно да ми покаже само фасадата на един магазин, която представляваше голяма дупка направена от стъклени плочки, много готино измислено, хареса ми, той коментира "Не намерили какво друго да направят, дупка направили". После спирката на метрото му беше далеч. И още един куп дребни неща, за които да помрънка. Аз вече съм му страшно ядосана, разберете ме, когато си щастлив от нещо и ти е приятно и ти е хубаво, а някой до теб се дави в нещастие, неминуемо имаш чувството че нещо не ти е наред, не е ли така? Как да не му се ядосам? Остана ли някой да чете? Почти приключвам. Един единствен почти положителен коментар направи за целия ми престой там. Не знам дали знаете, в Германия като си купиш напитка в пластмасова бутилка, ти вземат депозит от 25 цента, и в големите магазини има едни машини, където си пускаш бутилките и ти връщат парите. За мен това е напълно гениално, аз знам колко бутилки изхвърлям тук. Купи си Муньо сок, за който не му взеха 25 цента депозит. Щастлив, прещастлив обяснява, как било дразнещо да си направиш сметката за нещо и после на касата да излезе че имаш да даваш повече пари. Да, за 25 цента си говорим. Аз казвам "Да де, ама ти после си ги взимаш тея пари...". Той пак обиден че му оспорвам вижданията "Ами ако не ми се занимава да ходя да си ги взема?" "Ми, викам, значи не ти трябват толкова". Аууу, колко беше обиден... "Дразнещо е". Прибираме се в общежитието и решавам че ще си лягам, не съм спала от сто години. Не ми се води пак разговора за леглата и само казвам "Последно кой ще спи на матрака", той много обидено въздъхна и вик а"Аз". Викам ок тогава, аз си лягам. Той си махна раницата от леглото и вика лягай. Поглеждам ужасена. "Дай ми чаршафи". Поотупа единия край на леглото той и вика "Тея са нови, само няколко дни съм спал в тях". Аз решавах да запазя добрия тон и събирам цялата ми останала дипломатичност. "На теб ще ти трябват и без това за матрака, вземи си ги тези и ми дай други". Много нещастен, много обиден той ми дава нови чаршафи. Тръгва да ми ги слага, аз викам ненененене, дай на мен. Изтупах си матрака на леглото, че върху него буквално само мен ме нямаше, косми, нокти, храна и тн... Сложих си чаршафа и викам Дай ми калъфка. Нямал. Поглеждам възглавницата, която представлява голямо парче дунапрен във формата на половин цилиндър, на петна, и си викам "Личи си", ама не му го казах, де. Викам Дай ми тогава още един чаршаф да си завия възглавницата. Ау, смъртно обиден ми дава той чаршафа. Легнах и заспах за секунди, преди да се замисля къде съм, щото щях да избягам с писъци. Предварително си бях минала с няколко мокри кърпички рамката на леглото и тн, докато той беше в тоалетната. Нито си направи устата да ме пита да изгаси ли, нито ТВто да намали... Следващия ден прекара почти изцяло в университета, а на следващия се прибра болен. Настинал. Затвори прозореца на стаята... Миризма на крака изпълни пространството... Чете някакво списание, изкоментира всяка снимка, всяка статия, тоз колко бил глупав, таз каква била грозна, голите снимки на оная и тн и тн. Нали знаете болен мъж какво мрънкяло е? А болен Муньо виждали ли сте? Не ми пречехе да си духа носа на сантиметри от мен, болен е човека. Но като реши да си оставя тоалетната хартия със секретите по възглавницата ми, възможно най дипломатично му казах просто да ги разкара от там, щото можех да не съм дипломатична ама хич. Накрая той реши да си ляга. Аз тогава бях на компютъра да си говоря с една приятелка в Скайп, много депресирана, и исках да я разведря, естествено. Легна си и изгаси. Викам вчера и оня ден що не изгасяше аз като си лягах. "На теб нали не ти пречи". Ти питал ли си ме дали ми пречи, викам, че да знаеш. Стана и светна. Легна. Стана и изгаси. Аз станах и отворих прозореца. Под отворих да се разбира само отгоре, не целия прозорец, както би ми се искало, навън дърво и камък се пукат от жега. Въртя се той насам, въртя се натам, световъртеж получи в опит за демонстрация че не спи... В един момент се обажда. "Женя", знае, че мразя да ми викат Женя, щото така ми викат хората когато ми се карат, "не беше такава уговорката". Викам си заяж се само, само ми се заяж, ще ти изкарам кърпичките през аналното отверстие, е*ала съм мамата на дипломатичността. Коя уговорка, питам аз. "Знаеш ли как се учи, след като си спал три часа". Викам знам как се ходи на изпит след като не си спал изобщо за да помогнеш на приятел. Той млъкна, и докато мислеше какво остроумно нещо да ми каже, аз продължих с най ледения си, най нетърпящия си възражение глас - "В момента говоря с една приятелка, която има нужда от това. Когато приключа, ще стана. Не ме интересува нито театъра, който ми разиграваш, нито въртенето ти в леглото, нито въздишките ти, нито сърденето ти. Като приключа ще си легна". Той нищо не каза. Аз почти бях готова та си легнах веднага след това, а на следващия ден той ми пише в Скайп от университета "Твоите приятели ще могат ли да те вземат за повече време". Викам "Надявам се", какво друго да кажа? Добре че бяха те, най страхотните хора на света, доживот не мога да им се отблагодаря за всичко, което са направили за мен. И последната изцепка, Муньо реши да се приготвя в последния момент. Влака ми тръгва в 13:00, ние в 12:55 чакаме метрото. С онзи, счупения куфар и тн. Аз, паникьосана, защото нямам пари за друг билет, викам "И какво ще стане ако закъснея?!", а той с най спокойния си тон ми отговаря "Ми... ако закъснееш, влака ще тръгне...".
Та така де, това беше с въпросния Муньо. Добре че имах при кого да ида, че иначе щеше да е весело.
Познавам аз Муньо от около шест години, само онлайн, виждали сме се ведньж, че той живее от пет години в Германия. Говорим си често обаче в Скайп, часове наред, винаги ми е било приятно и тн. В един момент той решава да ме покани при него в Германия за две седмици, защото знае, че много я обичам и се чувствам добре там и изобщо, че ще се зарадвам, за което много му благодаря, но това е един изцяло друг въпрос. Аз първоначално не знаех дали е добра идея, той обаче купи билета, плати ми го дори, каза "Билета е купен, ако искаш ела, ако не искаш, недей". Аз после се навих, после се разколебах, в края на краищата тръгнах. Дотук всичко е добре и нямам забележки, естествено. Пътувам със самолет София - Кьолн на 18ти септември вечерта. Той живее във Франкфурт, идеята е да дойде да ме вземе от Кьолн с влака, но ще тръгне след 12 вечерта, когато е вече събота и има по евтини билети за влаковете и аз съм тотално ОК с това, естествено, че ще го изчакам, няма никакъв проблем. Пратил ми той мейл с разписанието на влаковете, но ние сме говорили за това преди мейла, говорихме и след мейла, та не го прочетох... Никъде Муньо не счете за нужно да ме уведоми, че влака му пристига в седем сутринта на летището в Кьолн, което прави моя престой там около седем часа и половина. Прочетох аз мейла преди да тръгна за летището и го видях това и си викам ми хубаво, ще чакам. Тук отбелязах първото нещо което ме подразни, написал ми "Ако това те успокоява, и аз ще трябва да чакам два часа в еди къде си за следващия влак", а аз съм му обяснявала и преди, че този начин на мислене ме вбесява, чуждото нещастие не ме успокоява и не прави моето по малко нещастие. Както и да е, викам си, такъв си е, голяма работа. Тръгвам. Имах приятен полет, всичко наред, говорихме си с едно момиченце от предната седалка през цялото време. Пристигам в Кьолн и се инсталирам на една пейка да чакам. Чакането не беше лошо, приключение си беше. Пристига Муньо в седем сутринта с най нещастната физиономия. Сега, да направя няколко важни уточнения. Първо, аз знаех че не е най жизнерадостния човек на света. Второ, тогава реших че е уморен, и той е пътувал цяла нощ. Трето, Муньо говори с най погребалния глас, който можете да си представите, бавно, тихо и мнооого нещастно. Четвърто, Муньо въздиша много и лесно се обижда. Заминаваме ние към Франкфурт с влак с две прекачвания, което си е нещо нормално. Последния път като се прибирах към БГ имах три от Саарбрюкен до Кьолн и бях сама, тоест прекачванията никого не убиват. И тук се започна всичко. Муньо първо ми се оплака, че му взели повече за билет отколкото трябвало. Няколко пъти ми се оплака, вероятно от мен се очакваше да настоявам повече да му платя половината билет, но аз нямах пари и попитах само веднъж. "Вярно, че се качих десет минути по рано...", което прави деняв петък, а не събота, тоест сам си е виновен. На една от гарите той попита един човек на английски следното "Sorry, do you speak English", уточнявам, че Муньо не говори немски, за мен това е абсолютно нарочно игнориране на езика, живее там от пет години, няма друг начин. Човека ни упъти както си му беше реда и като отминахме, аз направих груба грешка, като му казах най приятелски, че не може да кажеш Sorry, do you speak English а трябва да е Excuse me, щото ти няма за какво да му се извиняваш на тоя човек. Голяяяма, груба грешка номер едно. Следва дълга тирада за това как неговия английски е перфектен, как неговия акцент е перфектен (виж следващото изречение) и как никога не би си позволил да говори английски, ако не беше перфектен в това. Голямата изцепка беше, цитирам "Американците говорят с глупавия американски акцент, британците с британски, австралийците..." и тн... "аз говоря без акцент", тук аз изпаднах в дълбока чуденка как знае той че говори без акцент и кой тогава говори без акцент, ако американците, британците и австралийците..., но после се светнах, че това, дето той го изговори преди малко на човека най вероятно ще да е било английски без акцент и аз съм просто глупава, че не се сетих веднага, понеже досега такова нещо не бях чувала, но сигурно точно така звучи английския без акцент. Такова нещо и вие не сте чували, честно. Изгубих ли вече аудиторията? Щото продължавам. Пътуваме си ние във влака. Той, седнал срещу мен, така се разплул на седалката, че да може краката му да са до моите, аз прилепила гръб към моята седалка, не ми е приятно, но какво да направя, нямам къде да избягам. Помрънка още нещо из влака, ама помня ли вече какво беше, нещо несъществено ще да е било. Пристигаме във Франкфурт, аз имам уговорка с приятелско семейство да им ида на гости в сряда и да остана до събота или неделя, и си купувам билет за влака до Саарбрюкен и съм безумно щастлива по въпроса. Изобщо съм щастлива, че съм в Германия. Пристигаме в общежитието където Муньо живее. Тук отварям една скоба да кажа, че останах очарована от въпросното общежитие. Много чисто, много спретнато, много свежо, мнооого готини хора, които не ме познават, но всеки път като се видим по коридорите се поздравявахме, усмихнати, мили, абе готини. Влизаме в стаята на Муньо, аз знам, че той има едно легло, но той спомена, че има и един разтегаем матрак, скоро си го бил купил. Аз си викам аа супер всеки ще си има легло.Качваме се по стълбите до последния етаж, асансьор няма, а моя куфар се счупи и трябваше да се носи на ръце, познайте кой го носи, 20 килограмов куфар, гушнах си го и се замъкнах до горе... И попадам... Не можете да си представите къде. В смисъл, ОК, ако си мърляв, не ми пречи, твоя си работа е, и аз не държа вкъщи винаги чисто като под конец и тн. Обаче да знаеш че ще ти идват гости и да не си направиш труда да избършеш малко прах... Той се пльосна на леглото, уморен, действието се развива около 12 часа наобяд, и вика айде идвай да спим. Поглеждам аз Муньо, с мишо сивите му боксерки-парашутки и съответния потник... И чорапи... И викам Ааа, не не, на мен не ми се спи. Към този момент аз не съм спала от нощта 17ти срещу 18ти, която беше кошмарна и може би дремнах за два часа и толкова. После съм пътувала, минала съм четвърт свят, прекарах една нощ на летището и тн и тн, но на мен не ми се спи с Муньо в мърлявите му чаршафи, и викам "Само ми пусни компютъра ако може, да се занимавам с нещо докато спиш". Той ме поглежда полузаспало но достатъчно обидено, въздъхва и промърморва "Ама сега ли?". Викам "Мии, малко ще ми етрудно да се занимавам докато спиш ако ми го включих като се събудиш...". Включи ми го той и заспа. По едно време се събуди и водихме следния разговор: "Аз мога да спя на матрака, ако искаш", казвам аз. "Аа, не не, ако някой ще спи там, аз ще съм" отговаря той. Викам Ами супер, така всеки ще си има легло, "Да, да, да, както кажеш, но ние можем да се съберем и на това" "Ами можем, знам, ама защо, като може всеки да си има" "Абе, няма проблем, както ти кажеш, но ние ще се съберем" "Да де, ама по удобно е всеки да си има отделно легло..."... Някъде там приключихме разговора, той после пак спа, събуди се към 6 и каза "Айде да ходихм в Майнц" - да ползваме билета, щото той важи и за двамата за целия уикенд. Викам супер, айде. Тръгваме за там. На мен града много ми хареса, аз съм като цяло супер щастлива че съм в Германия и всичко ми харесва, той обаче мрънка за всичко. Аз хвърча от цвят на цвят, той мрън мрън мрън. Един час ме занимава с доживотните мъки, на които са го обрекли като са му откраднали колелото преди една година, не обичал да губи неща. Аз вече почвам да се ядосвам, ама няма да го показвам, я, идеше ми да му кажа "А, ама защо, аз много обичам да губя неща...". После мрънка че се е стъмнило, все едно можеше някой да направи нещо по въпроса, ми да не беше спал до шест часа бе, че нищо не сме можели да видим, аз пък видях достатъчно и всичко много ми хареса. Обяснявам аз колко обичам немския и че ми е страшно приятно да го слушам навсякъде, той се изцепва "Не знам дали харесвам особено немския, но ми е голям кеф да се подигравам на германците за акцента им" (английския, виж по горе). Нищо не казах, цитирам една любима книга - имам чувството че си пукнах поне две ребра в усилие да не се разсмея. Купуваме си дюнери, в Германия дюнерите не са в питки като тук ами в джобове, той първо мрънка че в България били много малки питките... После че в Германия били много големи. Качваме се във влака, а там - една тумба дами на около 55-60 години, мноооого готини, мнооого щастливи, едната беше с корона, пееха песни и пиеха вино, по късно ми казаха, че имало някакъв празник по това време, имало кралица, което обяснява короната, много симпатични бяха, аз им се радвам и им се усмихвам, те ми се усмихват... Муньо коментира на висок глас "Охх, тея стари чанти ми пречат на храносмилането", а аз, безкрайно учудена че някой може да не им се радва, го скастрих (голяма груба грешка номер 2) че не е възпитано да ги обижда на висок глас само щото не говорят езика му. Той ми вика "А много ли е възпитано да пееш във влака", аз реших да не споря и му викам "Добре, извинявай, оттеглям си забележката", а той ме погледна с такова изражение, с такова подчертано чувство на надмощие над мен и всъщност целия свят, че направо ми стана жал за дребната му душичка... Прибрахме се във Франкфурт, той счете за нужно да ми покаже само фасадата на един магазин, която представляваше голяма дупка направена от стъклени плочки, много готино измислено, хареса ми, той коментира "Не намерили какво друго да направят, дупка направили". После спирката на метрото му беше далеч. И още един куп дребни неща, за които да помрънка. Аз вече съм му страшно ядосана, разберете ме, когато си щастлив от нещо и ти е приятно и ти е хубаво, а някой до теб се дави в нещастие, неминуемо имаш чувството че нещо не ти е наред, не е ли така? Как да не му се ядосам? Остана ли някой да чете? Почти приключвам. Един единствен почти положителен коментар направи за целия ми престой там. Не знам дали знаете, в Германия като си купиш напитка в пластмасова бутилка, ти вземат депозит от 25 цента, и в големите магазини има едни машини, където си пускаш бутилките и ти връщат парите. За мен това е напълно гениално, аз знам колко бутилки изхвърлям тук. Купи си Муньо сок, за който не му взеха 25 цента депозит. Щастлив, прещастлив обяснява, как било дразнещо да си направиш сметката за нещо и после на касата да излезе че имаш да даваш повече пари. Да, за 25 цента си говорим. Аз казвам "Да де, ама ти после си ги взимаш тея пари...". Той пак обиден че му оспорвам вижданията "Ами ако не ми се занимава да ходя да си ги взема?" "Ми, викам, значи не ти трябват толкова". Аууу, колко беше обиден... "Дразнещо е". Прибираме се в общежитието и решавам че ще си лягам, не съм спала от сто години. Не ми се води пак разговора за леглата и само казвам "Последно кой ще спи на матрака", той много обидено въздъхна и вик а"Аз". Викам ок тогава, аз си лягам. Той си махна раницата от леглото и вика лягай. Поглеждам ужасена. "Дай ми чаршафи". Поотупа единия край на леглото той и вика "Тея са нови, само няколко дни съм спал в тях". Аз решавах да запазя добрия тон и събирам цялата ми останала дипломатичност. "На теб ще ти трябват и без това за матрака, вземи си ги тези и ми дай други". Много нещастен, много обиден той ми дава нови чаршафи. Тръгва да ми ги слага, аз викам ненененене, дай на мен. Изтупах си матрака на леглото, че върху него буквално само мен ме нямаше, косми, нокти, храна и тн... Сложих си чаршафа и викам Дай ми калъфка. Нямал. Поглеждам възглавницата, която представлява голямо парче дунапрен във формата на половин цилиндър, на петна, и си викам "Личи си", ама не му го казах, де. Викам Дай ми тогава още един чаршаф да си завия възглавницата. Ау, смъртно обиден ми дава той чаршафа. Легнах и заспах за секунди, преди да се замисля къде съм, щото щях да избягам с писъци. Предварително си бях минала с няколко мокри кърпички рамката на леглото и тн, докато той беше в тоалетната. Нито си направи устата да ме пита да изгаси ли, нито ТВто да намали... Следващия ден прекара почти изцяло в университета, а на следващия се прибра болен. Настинал. Затвори прозореца на стаята... Миризма на крака изпълни пространството... Чете някакво списание, изкоментира всяка снимка, всяка статия, тоз колко бил глупав, таз каква била грозна, голите снимки на оная и тн и тн. Нали знаете болен мъж какво мрънкяло е? А болен Муньо виждали ли сте? Не ми пречехе да си духа носа на сантиметри от мен, болен е човека. Но като реши да си оставя тоалетната хартия със секретите по възглавницата ми, възможно най дипломатично му казах просто да ги разкара от там, щото можех да не съм дипломатична ама хич. Накрая той реши да си ляга. Аз тогава бях на компютъра да си говоря с една приятелка в Скайп, много депресирана, и исках да я разведря, естествено. Легна си и изгаси. Викам вчера и оня ден що не изгасяше аз като си лягах. "На теб нали не ти пречи". Ти питал ли си ме дали ми пречи, викам, че да знаеш. Стана и светна. Легна. Стана и изгаси. Аз станах и отворих прозореца. Под отворих да се разбира само отгоре, не целия прозорец, както би ми се искало, навън дърво и камък се пукат от жега. Въртя се той насам, въртя се натам, световъртеж получи в опит за демонстрация че не спи... В един момент се обажда. "Женя", знае, че мразя да ми викат Женя, щото така ми викат хората когато ми се карат, "не беше такава уговорката". Викам си заяж се само, само ми се заяж, ще ти изкарам кърпичките през аналното отверстие, е*ала съм мамата на дипломатичността. Коя уговорка, питам аз. "Знаеш ли как се учи, след като си спал три часа". Викам знам как се ходи на изпит след като не си спал изобщо за да помогнеш на приятел. Той млъкна, и докато мислеше какво остроумно нещо да ми каже, аз продължих с най ледения си, най нетърпящия си възражение глас - "В момента говоря с една приятелка, която има нужда от това. Когато приключа, ще стана. Не ме интересува нито театъра, който ми разиграваш, нито въртенето ти в леглото, нито въздишките ти, нито сърденето ти. Като приключа ще си легна". Той нищо не каза. Аз почти бях готова та си легнах веднага след това, а на следващия ден той ми пише в Скайп от университета "Твоите приятели ще могат ли да те вземат за повече време". Викам "Надявам се", какво друго да кажа? Добре че бяха те, най страхотните хора на света, доживот не мога да им се отблагодаря за всичко, което са направили за мен. И последната изцепка, Муньо реши да се приготвя в последния момент. Влака ми тръгва в 13:00, ние в 12:55 чакаме метрото. С онзи, счупения куфар и тн. Аз, паникьосана, защото нямам пари за друг билет, викам "И какво ще стане ако закъснея?!", а той с най спокойния си тон ми отговаря "Ми... ако закъснееш, влака ще тръгне...".
Та така де, това беше с въпросния Муньо. Добре че имах при кого да ида, че иначе щеше да е весело.
Ааааа,не Мърморанке, чак в Германия ли, бе кака, отиде за поредния Муньо
Между другото бившият ми приятел малко преди да се запознаем се беше върнал след 9-годишно пребиваване от Германия и беше вероятно същият негативист (тогава си обяснявах, че падането от онзи в този свят му се е отразило пагубно, но може и такъв да си е по принцип) - все нещо му беше криво, все нещо го дразнеше, все нещо го болеше...неврастеник отвсякъде - действа страшно натоварващо... Та, да си спокойна поне аз те разбирам 
Мърморанке, чак в Германия ли, бе кака, отиде за поредния Муньо Между другото бившият ми приятел малко преди да се запознаем се беше върнал след 9-годишно пребиваване от Германия и беше вероятно същият негативист (тогава си обяснявах, че падането от онзи в този свят му се е отразило пагубно, но може и такъв да си е по принцип) - все нещо му беше криво, все нещо го дразнеше, все нещо го болеше...неврастеник отвсякъде
- действа страшно натоварващо... Та, да си спокойна поне аз те разбирам 