Сега вече всичко знам и се е случвало да гледам мачове с интерес, когато играе МанЮнайтед, защото това е отборът на малкия ми син, единственият "футболен" човек в семейството. А причината за това е, че в девети клас на него хич не му се учеше, искаше да напуска училище, нямаше интерес към нищо и единственото нещо, което горе-долу го увличаше, беше футболът. За да поддържам връзка с него започнах да се интересувам и аз, купувах си футболни списания, направо ги научавах наизуст - знаех всички имена на футболисти, кой в кой отбор играе, кого за колко за продали този сезон и кога затварят трансферния прозорец. Може да ви звучи глупаво или излишно, защото повечето ми приятелки не вярваха в ефективността на това ми отчаяно решение, обаче то спаси и момчето от глупости, а и средното му образование. И запазихме връзката си, даже я укрепихме. А приятелите му бяха респектирани от "задълбочените" ми познания.
Сега когато си припомняме тези времена (защото той отдавна знае, че интересът ми към футбола не е бил искрен) и когато аз кажа, че завършването на средното му образование считам за едно от най-големите постижения в живота си, се смеем. Но тогава хич не беше смешно, спомням си, че се наложи дори да го излъжа, че ако няма средно образование, няма да може да получи шофьорска книжка.
Багажите, разнасяни между къщите са ми огромен проблем ина мен. Сега пък, без кола, съвсем.
Е, не, разбихте ме и мен с изолирбанда.
И с чаршафената носталгия.