Как общувате с тийнейджърките

Не знам какво да напиша направо...Не мога да дам съвет, за съжаление...

utro77, 
Не е само при вас..И у нас отскоро е подобно положението... Нашата е почти на 13г.
Тряска врати, нищо не иска да свърши вкъщи, отдавна отказва да излиза с нас, на моменти не мога да говоря с нея изобщо...Стана агресивна към брат си /разликата им е 3г./, също се драчкат за кво ли не, не могат да си разделят детската /в една стая са и двамата/, тя не дава да й се пипат нещата, а той нарочно ходи и й ги пипа, за да я дразни и тя да му обърне внимание...Пълна лудница! 
Абе пубертет отвсякъде....все едно гледам рекламата на Икеа...

Но се надявам със повече спокойствие и здрави нерви да оцелеем...

Оплаках се. 

Не се хващам за думата, просто ми прозвуча като майка ми. Постоянно прави забележки на дъщеря ми: Това няма ли да го прибереш, защо висиш на компютъра... когато сме на масата винаги предлага това което на нея й харесва или което тя е купила и резултата е, че  малката я игнорира като досаден елемент и дори и повишава тон. Предполагам, че причината за конфликта в този етап е, че възрастните обикновено искат да "възпитат" децата в собствените си правила, а не просто да ги приемат като отделни личности. Всеки има право на лично пространство и в нормално да се дразни когато някои се набърка там...
Разликата между децата ви е доста голяма и е нормално да не си играят заедно (това от личен опит)
Просто се опитайте да се информирате за нейните интереси, желания, чувства и деликатно да я насочвате. След като няма проблем в училище - явно гледа сериозно на образованието си, а и в тази възраст вече трябва да имат някаква ориентация за бъдещето

Изобщо не й правя никакви планове за деня.


Не настоявам и не обяснявам нищо за никакви неделни разходки. Просто ми е кофти, че ние сме навън, а тя виси на компа.

Утро, бързо се сърдиш и от малко. Ако е така и вкъщи- не е чудно, че нещата се развиват по такъв начин. До момента в темата няма грубости.
Syn просто пита, задава нормален въпрос, а очевидно И това е важно, щом не само тя си го е задала. Просто определени ситуации са характерни за определени случаи. Никой не твърди, че това е така. Пък и така да е- нищо обидно няма в това. 

"Ами не, не я приемам като враг."
...Така ми звучи на мен, като на страничен "наблюдател", четящ като страничен човек постовете ти. Изобщо не го споделям с цел да те виня, това са само споделени наблюдения. Ето, и ти постъпваш като дъщеря си, а я виниш затова- не приемаш нищо, което не ти понася.
И на мен ми направи впечатление това, със "сестричката" и "голямата". Саморая, мисля, писа по същия въпрос. Така звучи. Не само на мен, както виждаш. Помисли защо звучи така. 
Ти намираш, че ние сме тук "за да си чешем езиците". Изобщо не се сещам кой тук е раздавал квалификации в насока ти, специално, "каква майка" си. Аз отговарям на конкретни твои въпроси. Останалите- също. Не, аз не влизам в този подфорум никога по тази причина, а защото тук обсъждаме теми, които са общи за повечето от нас. И защото познавам хора, които са страдали като деца от определени прояви на родителите си, които изобщо не са свързани с насилие или "явно неглижиране".

Гледам колкото се може по-малко забележки да правя. Не ми е най-любимо занимание и прекарване на времето след работа. Но как вие бихте реагирали, ако вашето дете прекарва всяка свободна минута на компа и ако си ляга след вас, примерно около 24ч.???? И как бихте го накарали да ви послуша по тези немаловажни въпроси? Нямаше ли да правите забележки?

Колкото и да не ти се вярва, тя го иска. Иска време с майка си, ама майка ѝ не ѝ го дава. Не ѝ прави планове за деня, не ѝ се бърка в живота, но преживява драматично отсъствието ѝ на неделната разходка. Кефиш просто  

Колко пъти това дете чу, че е страхотно, но не по повод на учението?

Моето си ляга към 24, но преди мен, защото аз вися поне до 2 (на компа). Не виждам драма в това.

Похвалете я примерно за добрия й успех, за някаква нейна постъпка (ако показвате само грешките на някои нормално е да се дърпа), говорете с нея, но не за да й кажете какво вие искате/очаквате от нея, а за да разберете какво тя иска.

 И не видях тук някои да обвинява, видях само хора, кото искат да помогнат  

Може би аз съм леко крайна. Извинявам се, утро 77.

Детето ти е страхотно. При такива отношения в семейството повечето си скапват уроците, затварят се в себе си, стават пасивни, неуверени. Твоето все още се бори и иска да отстоява мястото си. Прави го по начин, който не ти харесва, но пък не е залитнало в най-лошата крайност и има светлина в тунела.

Забрави императивния тон и нравоученията, поговори с нея. Попитай я дали иска да знае какво чувстваш. Разкажи ѝ. Попитай я за причините за отчуждаването ѝ. Остави я да ти разкаже. Поплачете и се прегърнете. Желая ти успех!

Утро, по поведението ти в темата стигам до извода, че ти все още не си готова да се промениш. Чувстваш се нападната от всяка приказка, която макар и косвено може да се приеме като поставяща под съмнение самовъзприятието ти за "добра майка". Тръгваш да се защитаваш, нападайки другите, които задават въпроси. Смяташ, че у теб всичко е наред, в тройката ти-баща-малкодете всичко е наред, а голямото дете не иска да се присъедини към идилията. Докато ти не преразгледаш своето отношение, няма да се променят отношенията с голямата ти дъщеря. Всяка промяна започва от самия себе си.

Относно изразяването и ме питаш дали следя за думите си. Като цяло не, но понякога се гледам отстрани и усещам, че казвам едно, а човек отсреща разбира друго, а после като размисля се оказва, че съм казала точно това, което човекът отсреща е разбрал. Думите издават отношението. Особено личните местоимения са показателни - кога човек казва "аз искам ти да..." и пр. Особено когато говорим с близките си, защото с тях се познаваме твърде добре, предусещаме и възприемаме всяка вибрация в гласа и промяна в мимиката.

Според мен няма да има ефект от това "нека тя ти разкаже". Ми, как да разкаже, ако не я чувства близка! То да не е като по филмите - слагаш майка и дъщеря в една стая, създаваш им конфликт, те се накрещяват една на друга, и накрая изпадат в мили откровения и прегръдки! Когато човек е отчужден, той хич не иска да прави задушевни разговори с някого.

И като не я чувства близка, какво да направи? Да се врътне обидено ли? Когато човек е отчужден от майка си, иска да бъде приобщен, обидно му е и му е болно. Децата, изоставени в домове, говорят с голяма любов за майките си и желанието им е поне да ги зърнат. Вярно е, че този пример е извън случая, но все пак е показателен за отношенията майка-дете.

Детето има визия и очаквания към майка си. Майката също иска обичливо и изпълнително дете. И двете не получават това, което искат, и конфликтът е на лице.

Аз говорих за промяна в отношението на майката към детето. Не е като да ги сложиш в една стая, а те да си общуват по стария начин и затова вметнах, че назидателен тон и императивен изказ нямат място в този разговор. Не е лесно особено когато това е въпрос на стари навици.

В последният си пост Andariel го е казала много добре.
Нали не си очаквала, че пускайки темата  ще се впуснат да те успокояват: " Спокойно, те всички са така в пубертета, ще отмине"
Не, не всички са така и не, това не е грип, който просто да отмине.
Пожелавам ти намериш пътя към детето си, защото съм сигурна, че те чака 

Според мен в главата й нещата са погрешно представени. В темата авторката се държи като пренебрегната съпруга/любовница, която е обидена и разочарована от възлюбения - а Тя не иска да ми споделя, а Тя стои пред компютъра, а Тя не иска да гледа филм с НАС, а Тя не иска да си прибира стаята... Сменете Тя с Той, и все едно четете тема в СО!
А въпросите трябва да са - а Аз къде греша, а Аз какъв подход да приложа, а Аз какво мога да дам, а Аз как да покажа на човека, че го обичам и държа на него, Аз какво да променя в себе си, Аз какво мога да дам без да искам нещо в замяна.
Все пак, става въпрос за майка и дъщеря, за кръвни роднини, може би най-най-близките роднини и няма опасност от това майката да бъде разлюбена и сменена с друга, затова и всичко може да се оправи. Детето си е дете, от него не може да се очаква кой знае каква зрялост и способност да формулира ясно нуждите си, да обясни поведението си и да намери път към майка си. Възрастният затова е възрастен, за да поеме отговорността и той да поеме инициативата. Рецепти няма, всеки търси пътя към всяко едно от децата си самостоятелно и по пътя на опита и грешката и на база собствения си опит като дете.

Много ми хареса поста ти  Пък и толкова ми напомни за мен 
Аз също не съм от тия, които много са споделяли с майките си, много си я обичам и винаги ми е била адски близка, но...някак и аз не съм имала тази потребност. Сега ми се връща  и моето не е от най- приказливите, но...знам, че ако има проблем ще сподели. И двете не си падаме по лиготиите и празните приказки. Не настоявам /поне така си мисля/, чакам я тя сама да каже. Имам приятелки, които афишират, че децата им всичко споделяли с тях, да, ама се оказа че с кеф споделят за другите, но не и за себе си. Е, другите не ме вълнуват  Ревнувам от приятелките, но я разбирам, радвам се когато ме гушне, радвам се като гледам колко обича сестра си и така...Но и тя виси на компа, и те си стои в стаята си със слушалка в ухото, и тя ляга след мен...няма драма за мен

Май ще се окаже, че у дома е лека анархия с периоди на деспотизъм.  Стига мен да ме оставят да си легна, когато щат да си лягат и двамата. Важното е да не вдигат шум и последният да изгаси лампите. Не очаквам да споделя всичко, но винаги напомням, че ако крият разни неща, защото знаят, че са постъпили грешно, че е опасно и т.н-, нека имат смелостта да си кажат - вкъщи колкото и да се скараме, колкото и бурно да реагирам, то това ще е нищо пред последствията от същите тези постъпки извън къщи. Обикновено и децата, и възрастните много добре знаят защо премълчават, а то най-често е защото осъзнават, че постъпките им са рисковани и направо опасни, и се надяват като мълчат, всичко да се размине от самосебе си. Е, да, ама никога не се разминава, а с времето се натрупва и става по-лошо. Като с криенето на храна - пускаш филията зад гардероба, обаче след известно време започва да смърди. Много по-добре е да кажеш "не искам да я ям тази филия", пък дори с цената на едно конско.

Утро, мога да ти кажа аз какво правя, за да преминем по-безболезнено през периода (моята конфигуация като пол, възраст и разлика е същата).
Формулирах 2-3 конкретни правила, които не се оспорват (в нашия случай - без хранителни опаковки и огън в стаята й). Има три неотменни домашни задължения, които друг не пипва, колкото и да се натрупа (освен ако не ги размени за нещо с друг член от семейството). Като се сджафкат с дребната (иначе си се обичат, ама и дребното е дразнител) - да се оправят, насмитаме и двете, да се съюзяват срещу нас, ако се сетят. И двете си имат лично компютърно време, според възрастта, просрочат ли го - ограничаваме ги за някакъв период. Лични техники нямат, подвижните такива в 10ч. се строяват на масата в хола, изключени, иначе им се слага парола и стават недосегаеми.
Дотук лошото ченге, а сега доброто:
Ляганета - когато иска, но след 10,30 не се циркулира безцелно вкъщи, така че - в стаята. Телевизор там няма. Преди дебнехме да не чете до среднощ, сега сама си заспива към 11ч.
Не я карам да излиза с нас, предлагаме, ако не - не си го слагаме на сърце. Но пък й предлагам по това време да отиде на кино с приятелки, вземаме й билети за театър (с изпращане-прибиране), понякога в събота и неделя й вземаме ваучери за пица или суши. Не много често, но понякога й правим без повод дребни подаръчета, които биха й харесали - разни шантави бижута, тениски, книги, направена чаша на любима група - кефи се, даже да не го показва, оценява, че отбелязваме интересите й.
Ако изяви неразумно за нас желание, не режем отведнъж, а сядаме заедно, ровим, проверяваме, смятаме заедно, за да се убеди, че нещо не е баш както го мисли. Може пък да ни убеди, случвало се е.
Пак си крякаме и чат-пат разиграваме епични опери с тряскане на декори, открехнати врати с прощални арии, пак тряскане, пак финал уж... ама вече сме по- в сферата на театъра, отколкото на конфликта.